Читаем Божията формула полностью

— Може би. — Смени тона. — Томаш, помолих да ми се обадите, защото се налага да отскочите тук, до посолството.

— Защо? Какво става?

— Става въпрос за… за нещо, което не бих искал да обсъждаме по телефона.

— Да не би да има някакви новини относно предложението, което направихме на «Гети център». Може би в Лос Анджелис са одобрили…

— Не, не е това — прекъсна го Съливан. — Става въпрос за нещо друго.

— Хм — промърмори Томаш, опитвайки се да отгатне какво ли би могло да е. Може да е някаква новост в Еврейския музей, помисли той. Откакто беше започнал да учи иврит и арамейски език, американският културен аташе често му натякваше, че трябва да отиде до Ню Йорк да види музея.

— Добре. Кога искате да мина?

— Днес следобед.

— Следобед ли? Не знам дали ще мога. Родителите ми ще пристигнат след малко, а трябва да мина и през факултета.

— Томаш, трябва да се видим днес следобед.

— Но защо?

— Преди малко пристигна един човек от Америка. Дошъл е специално, за да говори с вас.

— За да говори с мен ли? Кой е този човек?

— Не мога да ви кажа по телефона.

— О, моля ви.

— Не мога.

— Да не е Анджелина Джоли?

Съливан се разсмя.

— Gosh13, вие наистина сте обсебен от Анджелина Джоли. Отново ми говорите за нея.

— Просто жената има забележителни… атрибути — отвърна Томаш с усмивка. — Но щом не е Анджелина Джоли, тогава кой?

— Ще видите.

— Грег, прекалено зает съм, за да се занимавам с досадници, разберете ме. Ако не ми кажете кой е, няма да дойда при вас.

Културният аташе се колебаеше от другата страна на линията.

— Okay, ще ви подскажа малко. Но ще ми обещаете, че ще наминете тук в три следобед.

— В четири.

— Много добре, в четири следобед тук, в посолството. Но нали наистина ще дойдете?

— Бъдете спокоен, Грег.

— Добре тогава. До скоро.

— Чакайте — почти извика Томаш. — Още нищо не сте ми подсказали, по дяволите.

Съливан прихна.

— Damn14! Надявах се да забравите.

— Много хитро, нали. И така? Какво ще ми кажете?

— Поверително е.

— Да, добре. Хайде, изплюйте камъчето!

— Okay — съгласи се американецът. Пое дълбоко дъх. — Ето го и камъчето.

— Кажете.

— Томаш, предполагам сте чували за ЦРУ?

Историкът си помисли, че не е чул добре.

— Какво?

— Ще говорим в четири.

И изключи.

Стенният часовник показваше дванайсет и петдесет на обяд, когато някой почука на вратата на кабинета. Дръжката се завъртя и Томаш видя познато лице да наднича през пролуката. Беше жена с руси къдрави коси и големи очила, иззад които блестяха кристалнозелени очи, почти същите като неговите.

— Може ли?

— Мамо — възкликна историкът и се надигна от стола. — Всичко наред ли е?

— Скъпи ми сине — каза тя, прегръщайки и обсипвайки го с горещи целувки. — Ти как си?

Дълбока кашлица зад нея издаде още нечие присъствие.

— Здравей, татко — поздрави Томаш, подавайки му официално ръка.

— Еее, момче? Как вървят нещата тук?

Стиснаха си ръцете малко непохватно, застанали един пред друг, както винаги ставаше, когато се срещаха.

— Всичко е наред — каза Томаш.

— Кога ще си намериш жена да се грижи за теб? — попита майка му. — Вече си на четиридесет и две години, трябва да си уредиш живота отново, сине.

— Мисля по въпроса.

— Трябва да ни зарадваш с внучета.

— Добре, добре.

— Няма ли възможност ти и Конщанса… мм… вие…

— Не, няма — отряза я Томаш.

Погледна часовника, опитвайки се да промени темата на разговора.

— Ще обядваме ли?

Майката се поколеба.

— Да, но… нека първо да поговорим.

— Ще си говорим в ресторанта. — Кимна леко с глава. — Хайде. Вече съм запазил маса и…

— Трябва да поговорим тук — прекъсна го тя.

— Тук ли? — учуди се синът. — Но защо?

— Защото се налага да си поговорим насаме. Без чужди хора наоколо.

Томаш погледна недоумяващо и бавно затвори вратата на кабинета. Дръпна два стола и след като родителите му седнаха, се върна на мястото си зад бюрото.

— Какво има? — попита той и впери поглед в тях. — Какво става?

Родителите му изглеждаха объркани. Жената погледна съпруга си нерешително, сякаш го молеше той да говори. Но той нищо не каза, което я принуди да вземе думата.

— Татко ти има нещо да ти казва. — Отново погледна мъжа си. — Нали, Манел?

Бащата се изправи на стола и се покашля.

— Притеснен съм, защото един мой колега изчезна — каза явно угрижен. — Аугущо…

— Манел — сряза го жена му. — Без да шикалкавиш.

— Не шикалкавя. Изчезването на Аугущо много ме разтревожи.

— Не сме дошли тук да говорим за Аугущо.

Томаш погледна първо единия, после другия.

— Кой е Аугущо?

Майката подбели очи с досада.

— Преподавател, Аугущо Сиза, колега на баща ти във факултета. Преподава физика. Изчезна преди две седмици.

— Наистина ли?

— Сине, тази история въобще не ни интересува. Ние дойдохме тук за друго. — Изгледа мъжа си. — Нали така, Манел?