Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Това е петото ми поредно тяло. — Учителят по фехтовка протегна ръка. Натисна лакътя си и в кожата над китката се отвори капаче. Отдолу се виждаха бронзови механизми и искрящи жици.

— Невероятно! — възкликна Рейчъл.

— Чудовищно! — измърморих аз.

— Намерили сте начин да прехвърляте душата си в машина? — попита Анабет. — Това е… това е противоестествено!

— Уверявам те, скъпа, че пак съм си старият аз. Оставам си Дедал. Майка ти, Атина, не ми позволява да го забравя.

Той разтегна яката на тениската си. На шията му се видя белега, който бях зърнал още в лагера — върху кожата му беше жигосана птичка.

— Дамгата на убиец! — ахна Анабет.

— Заради племенника ви Пердикс — предположих аз. — Момчето, което бутнахте от кулата.

Лицето му се помрачи.

— Не го бутнах. Просто…

— Накарахте го да изгуби равновесие — обадих се. — И го оставихте да умре.

Квинт се взираше през прозореца към лилавеещите планини.

— Съжалявам за това, което сторих, Пърси. Бях гневен и обиден. Но не мога да върна времето назад и Атина не ми позволява да го забравя. След смъртта на Пердикс, тя го превърна в яребица и жигоса птицата на шията ми, за да ми напомня винаги за стореното. Колкото и пъти да се прехвърлям в ново тяло, дамгата отново се появява.

Взрях се в очите му и видях, че пред мен стоеше същият човек, когото бях видял в съня си. Лицето му беше съвсем различно, но душата, разумът и тъгата си бяха същите.

— Наистина сте Дедал — рекох. — Но защо дойдохте в лагера? Защо ни шпионирахте?

— За да видя дали лагерът ви си заслужава да бъде спасен. Люк ми беше разказал своята версия, а аз исках да си формирам лични впечатления.

— Значи все пак сте говорили с Люк.

— О, да. На няколко пъти. Той е доста убедителен младеж.

— Но вече видяхте лагера! — извика Анабет. — И знаете, че се нуждаем от помощта ви. Не може да пуснете Люк през Лабиринта!

Дедал остави меча си на масата.

— Лабиринтът вече не се подчинява на волята ми, Анабет. Да, аз съм неговият създател и в известен смисъл той е свързан с жизнената ми сила. Но отдавна го оставих да се разраства самостоятелно. Това е цената, която платих, за да не бъда обезпокояван от никого, докато съм в него.

— Кой би тръгнал да ви безпокои?

— Боговете — отговори той. — Както и смъртта. Жив съм повече от две хиляди години, скъпа, само защото успявам да се изплъзна от лапите на смъртта.

— Но как изобщо е възможно да се скриете от Хадес? — попитах. — Все пак, той… фуриите…

— Те далеч не са всесилни — отвърна изобретателят. — Нито пък са всевиждащи. Срещал си ги, Пърси. Знаеш, че съм прав. Един умен човек може да им се изплъзне, а и аз съм се покрил дълбоко. Единствено най-големият ми враг продължава да ме преследва, макар че засега напълно безрезултатно.

— Говорите за Минос, нали?

Дедал кимна.

— Той ме преследва неуморно. Сега, когато съди мъртвите, копнее за мига, в който ще се изправя пред него, за да ме накаже за престъпленията ми. След като загина от ръцете на дъщерите на Кокал, духът му започна да ме измъчва в сънищата ми. Закле се, че ще ме издири. И аз направих единственото, което ми оставаше. Скрих се. Слязох в Лабиринта. Реших, че това ще бъде венецът на делата ми: да измамя смъртта.

— И сте успели — прошепна смаяно Анабет. — Цели две хиляди години…

Звучеше, сякаш му се възхищаваше въпреки извършените от него престъпления.

В този миг от коридора се разнесе силен лай. Чу се бумкане на тежки лапи по вратата и Госпожа О’Лиъри връхлетя в работилницата. Пътьом ме близна по лицето и щастливо скочи към Дедал, като едва не го събори на земята.

— Ето я и старата ми приятелка! — възкликна Дедал и почеса хрътката зад ушите. — Единствената ми спътница през всичките изминали дълги години.

— Вие я изпратихте да ме спаси — рекох. — Свирката не беше измама.

Той кимна.

— Нима си се съмнявал в нея, Пърси? Ти имаш добро сърце. Личеше си, че Госпожа О’Лиъри те харесва. Исках да ти помогна. А и… сигурно съм изпитвал известна вина…

— Вина ли? За какво?

— За това, че търсенето ви ще е напразно.

— Какво? — извика Анабет. — Вие все още можете да ни помогнете. Длъжен сте! Дайте нишката на Ариадна на нас, не на Люк.

— А, нишката… Казах на Люк, че е по-добре да си намери за водач някой простосмъртен с ясно зрение, но той не ми повярва. На всяка цена искаше вълшебен инструмент. Нишката ще му свърши работа. Не е толкова надеждна като вашата приятелка, но все пак ще му свърши работа.

— И къде е тя? — попита Анабет.

— У Люк — рече тъжно Дедал. — Съжалявам, скъпа. Закъсняхте с няколко часа.

Сърцето ми отиде в петите. Изведнъж ми стана ясно защо Люк беше в толкова добро настроение на арената. Вече е бил получил нишката от Дедал и единственото препятствие пред отряда му е било господарят на арената. С убиването на Антей аз бях разчистил пътя му.

— Кронос ми обеща свобода — продължи изобретателят. — След като свали Хадес, ще ме сложи начело на Подземното царство. Ще върна сина си Икар. Ще възмездя горкия Пердикс. Ще хвърля духа на Минос в Тартар, откъдето той няма да може да ме преследва. И вече няма да е нужно да бягам от смъртта.