Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Децата на богове свикват с това. Или не точно свикват, а… — Размърдах се смутено. — А ти? Какво правиш през ваканциите?

Рейчъл сви рамене.

— Рисувам. Чета.

Аха. Дотук бяхме с общите интереси.

— А семейството ти?

Усетих как настръхна, явно това беше болезнен въпрос.

— Ами… семейство като семейство, нищо особено.

— Каза, че няма да забележат отсъствието ти.

Тя остави пръчката, с която рисуваше.

— Уф, едва се държа. По-добре да поспя малко.

— Да, добре. Извинявай…

Рейчъл се сви на една страна и положи глава върху спалния чувал. Затвори очи, не помръдваше, но имах чувството, че не спеше.

Няколко минути по-късно се върна Анабет. Хвърчи наръч съчки в огъня. Погледна Рейчъл, после мен.

— Аз ще поема първата стража — рече тя. — И ти трябва да поспиш.

— Не е нужно да се държиш така.

— Как?

— Ами… няма значение. — Легнах. Чувствах се отвратително. Бях толкова уморен, че заспах в мига, в който затворих очи.

В съня си чух смях. Студен, груб смях, като стържене на нож в камък.

Стоях на ръба на яма в дълбините на Тартар. Под мен трепкаше мастилена чернота.

— Толкова си близо до смъртта, геройче! — обади се гласът на Кронос. — И въпреки това си оставаш сляп!

Този път гласът звучеше по-различно. Сякаш идваше от истинско тяло, а не от… от това, което беше Кронос в състоянието си на кайма.

— Трябва да съм ти благодарен — продължи титанът. — Благодарение на теб ще се въздигна отново.

Сенките в пещерата се сгъстиха. Опитах се да отстъпя от ръба на ямата, но все едно плувах в желе. Времето забави своя ход. Почти бях спрял да дишам.

— Ще ти се отплатя с услуга — рече Кронос. — Господарят на титаните винаги плаща дълговете си. Какво ще кажеш да зърнеш за миг приятелите, които изостави…

Мракът потрепери и се озовах в друга пещера.

— Побързай! — извика Тайсън и връхлетя към мен. Гроувър се олюляваше зад него. От прохода, през който бяха дошли, се чу грохот и се показа главата на огромна змия. Влечугото беше толкова дебело, че едва се провираше през тунела. Главата й беше във формата на ромбоид като на гърмяща змия, в жълтите й очи искреше омраза. Отвори уста, зъбите й бяха големи колкото Тайсън.

Стрелна се към Гроувър, но той успя да отскочи настрани и змията напълни устата си с пръст. Тайсън грабна една скала и я запрати по чудовището. Улучи го между очите, обаче то само се сви назад и изсъска.

— Ще те глътне! — извика Гроувър.

— Откъде знаеш?

— Току-що ми го каза! Бягай!

Тайсън се шмугна към ъгъла, но змията го перна с главата си и го събори на пода.

— Не! — изкрещя Гроувър. Змията се уви около зашеметения циклоп и започна да го задушава.

Тайсън напрегна мускули, опитваше се да удържи на натиска с огромната си сила, ала влечугото го стискаше здраво. Гроувър ожесточено налагаше змията с флейтата си, макар че със същия успех би могъл да налага и каменен зид.

Цялата пещера потрепери, змията се стягаше около омаломощения Тайсън.

Гроувър засвири с флейтата си и от тавана се посипаха сталактити. Целият таван като че ли се срутваше върху тях…

Събудих се, Анабет ме разтърсваше здраво за рамото.

— Пърси, събуди се!

— Тайсън! Тайсън е в опасност! — измърморих аз. Трябва да му помогнем!

— Всяко нещо с времето си — отвърна тя. — Има земетресение!

Залата се тресеше.

— Рейчъл! — изкрещях. Тя веднага отвори очи. Сграбчи раницата си и тримата побягнахме. Почти бяхме стигнали до отвора в дъното, когато една от колоните се прекърши с гръмовен стон. Досами нас се стовариха сто тона мрамор.

Щом стигнахме до тунела, се обърнахме и видяхме как една след друга падат и другите колони като плочки домино. Към нас се понесе гъст облак бял прах и ние отново хукнахме напред.

— В крайна сметка този път ще вземе да ми хареса — измърмори Анабет.

Не след дълго пред нас се появи светлина — най-обикновена електрическа светлина.

— Натам! — обяви Рейчъл.

Последвахме я по коридор от неръждаема стомана, който напомняше на част от космическа станция от някой научнофантастичен филм. От тавана искряха флуоресцентни лампи. Подът беше покрит от метална решетка.

Толкова бях свикнал с мрака, че сега светлината ми се струваше прекалено ярка. На силното осветление Рейчъл и Анабет изглеждаха ужасно бледи.

— Насам! — извика Рейчъл и ускори ход. — Почти стигнахме!

— Не може да е това! — заяви Анабет. — Работилницата трябва да е в най-старата част от Лабиринта. Това тук не…

Замълча, бяхме стигнали пред двойни метални врати. На нивото на очите в стоманата беше изгравирана голяма синя гръцка буква Δ.

— Това е! — обяви Рейчъл. — Работилницата на Дедал.

Анабет натисна знака и вратите се разтвориха със съскане.

— Древна архитектура, а? — измърморих аз.

Анабет се намръщи. Пристъпихме вътре.