Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Ако животът на приятелите ти е мил — прошепна скитският дракон, — не сссе намессссвай. Това не е твоята битка. Изчакай ссси реда.

Кентавърът не можеше да се изправи. Единият му крак беше счупен. Великанът стъпи върху гърдите му и вдигна копието си. Обърна глава към Люк. Тълпата крещеше:

— Смърт! Смърт!

Люк не реагира, но татуираният сумист до него се надигна. Усмихна се на кентавъра, който скимтеше:

— Недейте! Моля ви!

Сумистът протегна юмрук с насочен надолу палец.

Огромният гладиатор замахна с копието и аз затворих очи. Когато ги отворих, кентавърът беше изчезнал. От него беше останала само една подкова, която великанът вдигна като трофей и я показа на тълпата. Разнесоха се ликуващи крясъци.

В другия край на арената се отвори врата и великанът триумфално излезе.

Сумистът в ложата вдигна ръце, за да призове за тишина.

— Забавно беше! — изрева той. — Но не видях нищо ново. Какво друго можеш да ми предложиш, сине на Хермес?

Люк стисна зъби. Личеше си, че не му харесваше да го наричат „сине на Хермес“. Той мразеше баща си. Въпреки това спокойно се надигна. Очите му искряха. Всъщност изглеждаше в добро настроение.

— Господарю Антей — поде Люк високо, за да се чува сред трибуните, — вие сте ненадминат домакин! С радост ще ви доставим нови наслади, за да ви се отплатим за разрешението да преминем през вашата територия.

— Разрешение, което още не съм дал — изръмжа Антей. — Искам да видя нещо интересно!

Люк се поклони.

— Довел съм ви участник, много по-интересен от всеки кентавър, появявал се на вашата арена. Един ваш брат. — Посочи към мен. — Пърси Джаксън, син на Посейдон.

Зрителите се разкрещяха и започнаха да ме замерят с камъни, повечето от които избегнах, но един ме перна по бузата и остави кървава драскотина.

Очите на Антей грейнаха.

— Син на Посейдон? В такъв случай би трябвало да е добър боец! И да губи с достойнство!

— Ако смъртта му ви хареса — попита Люк, — ще разрешите ли на отряда ни да премине през вашите владения?

— Ще видим — отвърна Антей.

Люк определено не остана доволен от уклончивия отговор. Хвърли ми убийствен поглед, който сякаш казваше, че не му се мисли какво ме очаква, ако не се постарая да умра достатъчно зрелищно.

— Люк! — извика Анабет. — Недей! Пусни ни!

Той като че ли едва сега я видя. За миг изглеждаше като ударен с мокър парцал.

— Анабет?

— Да оставим женския бой за после — намеси се Антей. — Сега, Пърси Джаксън, какво оръжие избираш?

Скитските дракони ме бутнаха в средата на арената.

Не можех да отделя очи от Антей.

— Ти си син на Посейдон?!?

Антей се разсмя, тълпата се присъедини с гръмогласен рев.

— Аз съм любимият му син! — изкрещя той. — Виж олтара на Земетръсеца, издигнат от черепите на онези, които съм победил в негово име! И твоят череп също ще отиде там!

Невярващо местех поглед между купчината от стотици черепи и знамето с тризъбеца на Посейдон. Как беше възможно това да е олтар, посветен на баща ми? Баща ми беше мил и добър. Никога нищо не беше искал от мен, дори и картичка за деня на бащата, да не говорим за нечий череп…

— Пърси! — извика Анабет. — Майка му е Гея! Гея…

Лестригонът й запуши устата. „Майка му е Гея.“ Богинята на земята. Анабет се опитваше да ми подскаже нещо, но какво беше то? Може би, че и двамата му родители бяха богове и затова нямах шанс срещу него?

— Напълно си откачил, Антей — рекох. — Ако си мислиш, че така почиташ Посейдон, то явно изобщо не го познаваш.

Откъм трибуните се посипаха обиди, но Антей вдигна ръка за тишина.

— Избери си оръжие — заповяда той. — И след това ще видим как ще умреш. Брадва? Щитове? Мрежа? Огнехвъргачка?

— Мечът ми стига — отвърнах аз.

Чудовищата по пейките избухнаха в смях, но в същия миг Въртоп се появи в ръцете ми и неколцина замълчаха смутено. Бронзовото острие искреше.

— Първи рунд! — обяви Антей. Вратите се отвориха и излезе една жена-змия. В едната си ръка държеше тризъбец, а в другата — мрежа с тежести. Класически гладиаторски оръжия. Няколко лета в лагера бях тренирал как да се справям с тях.

Жената змия замахна към мен, колкото да провери рефлексите ми. Отстъпих назад. Тя метна мрежата към меча ми, но аз отскочих настрани, разсякох на две копието й и забих Въртоп в скрепките на бронята й. Жената змия изпищя жално и се превърна в прах. Виковете на тълпата секнаха.

— Не! — изрева Антей. — Прекалено бързаш! Трябва да изчакаш да ти дам знак, преди да убиеш противника. Само аз мога да заповядам кой ще умре!

Хвърлих поглед към Рейчъл и Анабет. Бях длъжен да намеря начин да ги освободя, да отвлека вниманието на пазачите.

— Втори рунд! — извика Антей. — И този път по-бавно! И да е по-забавно! Изчакай да дам знак, преди да убиеш противника си, защото в противен случай…

Вратите отново се отвориха и този път на арената пристъпи малко по-голям от мен младеж, на петнайсет-шестнайсет години, с лъскава черна коса и превръзка на лявото око. Беше слаб и жилест, бронята висеше по тялото му. Заби меча си в земята, оправи ремъците на щита си и надяна шлем, украсен с конска опашка.

— Кой си ти? — попитах.

— Етан Накамура — отвърна той. — Трябва да те убия.

— Защо?