Читаем Битката за Лабиринта полностью

Свалих капачката на Въртоп и Анабет извади ножа си, но преди химикалът ми да стане на меч, Кели скочи към Рейчъл. Ръката й се превърна в лапа с остри нокти, които се спряха на милиметри от шията на момичето.

— Извел си простосмъртната си любимка на разходка, а? — подхвърли Кели към мен. — Простосмъртните са толкова крехки създания. И толкова лесно могат да загинат!

Стъпките зад нас се приближаваха. От мрака изплува нещо огромно — четириметров лестригон с червени очи и остри зъби.

Щом ни видя, великанът облиза устни и попита:

— Може ли да ги изям?

— Не — отвърна Кели. — Заведи ги при господаря. С тях ще стане много по-забавно. — Усмихна ми се. — Хайде, върви. Или предпочиташ да умреш тук заедно с простосмъртната?

Все едно бях попаднал в най-кошмарния си кошмар. А аз имах богат опит с кошмарите. Подкараха ни надолу по тунела, от двете ни страни вървяха жените змии, а отзад ни следваха Кели и великанът. Явно не се опасяваха, че може да избягаме напред. Точно натам ни водеха.

Стигнахме до бронзови порти, високи поне пет метра, с изгравирани по тях кръстосани мечове. Иззад тях се чуваха приглушени викове, все едно наближавахме стадион.

— Ссссамо почакай — изсъска жената дракон вляво от мен, — ссте видиссс колко ссте ти сссе зарадва насссият домакин.

За първи път се озовавах толкова близо до скитски дракон и честно казано, не бих имал нищо против, ако се окажеше и последен. В лицето жената не беше грозна, но езикът й беше цепнат на две, а очите бяха жълти, с издължени черни зеници. Беше облечена в бронзова броня, а от кръста надолу, на мястото на краката, се виждаха две дебели сивкавозелени змии. Вървеше с леко полюшване, все едно се плъзгаше на ски.

— И кой е вашият домакин? — попитах.

Тя отново изсъска — вероятно това беше смях.

— Сссте видиссс. Сссте се харессссате веднага. Всссе пак ти е брат.

— Брат ли? — Мисълта ми веднага литна към Тайсън, но това беше невъзможно. Какви ги говореше?

Великанът избърза пред нас и отвори вратите. Хвана Анабет за дрехата и я дръпна.

— Ти оставаш тук.

— Хей! — извика възмутено тя, но онзи беше три пъти колкото нея и вече беше прибрал ножа й и моя меч.

Кели се засмя. Тя продължаваше да държи Рейчъл през врата.

— Върви, Пърси. Забавлявай ни. А ние ще изчакаме тук с приятелите ти, за да сме сигурни, че няма да сториш някоя глупост.

Погледнах Рейчъл.

— Съжалявам. Ще те измъкна някак.

Тя се опита да кимне, доколкото й позволяваха опрените в шията нокти на емпусата.

— Надявам се.

Скитските дракони ме побутнаха с върховете на копията си. Прекрачих прага и се озовах на една арена.

Не беше най-голямата арена, която съм виждал, но си беше доста просторна, предвид че беше под земята. Представляваше кръг от утъпкана гола пръст, долу-горе достатъчно голям, за да може по външния му край да обикаля лека кола, макар й бавно. В средата се биеха един гигант и кентавър. Кентавърът изглеждаше ужасно уплашен. Галопираше край противника си, размахвайки меч и щит, а великанът стискаше копие с размерите на уличен стълб.

Трибуните започваха на пет метра от земята. Простите каменни пейки обикаляха цялата арена и нямаше нито едно празно място. Беше пълно с великани, скитски дракони, полубогове, телхини и какви ли не други чудовища: демони с ципести криле и странни създания, наполовина хора, наполовина нещо друго — птици, влечуги, насекоми, бозайници.

Но най-страшни бяха черепите. Търкаляха се навсякъде. Бяха подредени по края на арената като парапет. Висока метър и половина пирамида от черепи украсяваше пътеката между пейките. Хилеха се зловещо, набити на колове в дъното или пък висяха на вериги от тавана като зловещи полилеи. Някои бяха снежнобели и изглеждаха адски стари. Други бяха доста по-пресни. Нямам желание да ги описвам — повярвайте ми, не бихте искали да четете за тях.

И над всичко това, гордо провесено на стената, се вееше зелено знаме с тризъбеца на Посейдон в средата. Нямах никаква представа какво правеше на това ужасно място.

А над знамето, в ложата за високопоставени гости, седеше моят заклет враг.

— Люк… — прошепнах.

Едва ли ме беше чул в какофонията, но въпреки това ми се усмихна студено. Беше облечен в камуфлажни панталони, бяла тениска и бронзов нагръдник — точно както го бях видял в съня си. Меча му пак го нямаше, което ми се стори странно. До него се беше настанил огромен великан, много по-едър от този, който се биеше на арената. Сигурно беше висок поне седем метра и също толкова широк, заемаше три места в ложата. Беше гол, само с една препаска през слабините, и приличаше на сумист. Кожата му беше тъмночервена, с татуировки на вълни. Предположих, че е новият телохранител на Люк.

Чу се писък, отскочих настрани и кентавърът се строполи в калта до мен.

Погледна ме умоляващо.

— Помощ!

Посегнах към меча си, но той още не се беше появил в джоба ми, след като лестригонът ми го беше взел.

Кентавърът се надигна, олюлявайки се. Великанът се приближи с вдигнато копие.

Ръка с дълги нокти ме хвана за рамото.