Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Да, знам, но… Това е било преди милион години, когато майка ми е била малка. Какво прави тук?

— Някои хора влизат в Лабиринта по погрешка — отвърна тя. — Други идват нарочно и завинаги остават тук. В миналото критяните са затваряли в него хора като човешко жертвоприношение.

Гроувър преглътна.

— Отдавна е тук. — Посочи покритите с дебел слой прах бутилки. Пръстите на скелета бяха впити в тухлената стена, сякаш до последния си миг се беше опитвал да излезе навън.

— Стари кокали — обяви Тайсън. — Не се плаши, козльо. Млекарят е мъртъв.

— Не ме е страх от млекаря — отвърна Гроувър. — Не усещаш ли миризмата? Наблизо има чудовища!

Тайсън кимна.

— Много чудовища. Но под земята винаги мирише така. На чудовища и умрели млекари.

— А, добре. — Гроувър потрепери. — Просто се чудех дали не греша.

— Трябва да навлезем навътре в Лабиринта — рече Анабет. — Не може да няма проход към центъра.

Поведе ни надясно, после наляво по коридор от неръждаема стомана — напомни ми на вентилационна шахта — и се озовахме обратно в римската зала с фонтана.

Но този път не бяхме сами.

Първо забелязах лицата му. И двете. Те бяха от двете страни на главата му и гледаха към раменете, така че тя изглеждаше много по-голяма — като на риба-чук. В средата на това, което би трябвало да е лицето му, се виждаше как се допират ушите и бакенбардите на различните лица.

Беше облечен като нюйоркски портиер: дълго черно палто, лъснати обувки и черен цилиндър, който някак успяваше да крепи на двойната си глава.

— Хайде, Анабет! — извика лявото лице. — Побързай!

— Не го слушайте! — обади се дясното. — Ужасно е груб. Насам, госпожице.

Анабет се ококори.

— Ъъъ… не…

Тайсън се намръщи.

— Този смешен тип има две лица!

— Смешният тип има и уши! — скара му се лявото лице. — Хайде, елате насам, госпожице.

— Не, не! — възрази дясното. — Пътят е насам. Говорете с мен, моля ви!

Двуликото създание впи настойчиво погледи в Анабет. Беше невъзможно да се гледат едновременно двете лица, човек трябваше да си избере или едното, или другото. Изведнъж осъзнах, че точно това беше целта на двуликия — да накара Анабет да направи своя избор.

Зад него започваха два коридора, затворени с дървени врати с големи железни ключалки. При първото ни преминаване в залата тях ги нямаше. Двуликият портиер държеше сребърен ключ и постоянно го премяташе ту в лявата, ту в дясната си ръка. Зачудих се дали все пак не бяхме попаднали в друга зала, но пък фризът с боговете си беше същият.

Проходът, по който бяхме дошли, изчезна и на негово място се появи гладка стена, покрита с цветна мозайка. Нямаше как да се върнем обратно.

— Вратите са затворени — рече Анабет.

— Добро утро! — извика подигравателно лявото лице.

— Накъде водят? — попита тя.

— Вероятно едната води точно натам, където желаете да стигнете — обади се ласкаво дясното лице. — А другата — към сигурна смърт.

— Знам кой сте! — изведнъж рече Анабет.

— Браво, умница! — подхвърли присмехулно лявото лице. — А знаеш ли коя врата да избереш? Хайде, нямам цял ден на разположение.

— Защо се опитвате да ме объркате? — попита тя.

Дясното лице се усмихна.

— Ти водиш останалите, скъпа. Всички решения са на твоите плещи. Нали точно това искаше?

— Ами…

— Познаваме те, Анабет! — заяви лявото лице. — Знаем с какво се бориш всеки ден. Знаем колебанията ти. Но рано или късно ще трябва да вземеш решение. И това решение може да струва живота ти.

Нямах представа за какво говореха, но май не ставаше дума само за двете врати.

Анабет пребледня като платно.

— Не… не искам…

— Оставете я на мира! — извиках аз. — И кой си ти?

— Аз съм най-добрият ти приятел! — отвърна дясното лице.

— А аз — най-злият ти враг — добави лявото.

— Аз съм Янус — едновременно произнесоха двете лица. — Стражът на вратите. Бог на избора, на началото и на края.

— След малко ще си поговоря и с теб, Персей Джаксън, — обеща дясното лице. — Но сега е ред на Анабет. — То се изкикоти доволно. — Толкова е забавно!

— Млъкни! — заповяда лявото лице. — Това е сериозна работа. Един лош избор може да провали целия ти живот. Да доведе до смъртта ти и до смъртта на приятелите ти. Така че, решавай, Анабет! Избирай!

Настръхнах, спомних си думите от пророчеството „със сетния дъх на Атина кръвта…“.

— Недей! — извиках аз.

— Страхувам се, че няма друг избор — отвърна весело дясното лице.

Анабет облиза устни.

— Избирам… избирам…

Но преди да успее да посочи коя врата избира, изведнъж грейна ярка светлина.

Янус закри очите си с ръце. Когато светлината изчезна, видях до фонтана една жена.

Беше красива и елегантна, с дълга коса с цвят на шоколад, сплетена на плитки със златни панделки. Бялата й рокля беше на вид най-обикновена, но когато жената пристъпеше, в тъканта потрепваха различни цветове — като в капка бензин във вода.

— Янус — поде тя, — пак ли вършиш пакости?

— Нищо подобно, господарке! — уплашено отрече дясното лице.

— Да! — заяви лявото.

— Млъкни! — сопна се дясното.

— Моля? — вдигна вежди жената.

— Не говорех на вас, господарке! Говорех на себе си!