— И на теб — отвърнах.

Поехме към скалите, където вече ни чакаха Тайсън и Гроувър. Взрях се в процепа между камъните, който след миг щеше да ни погълне.

— Е — смутено измърмори Гроувър, — сбогом, слънце!

— И привет, скали — добави Тайсън.

Четиримата се спуснахме в мрака.

Шеста глава

Срещаме двуликия бог

Изминахме не повече от петдесетина метра и се загубихме.

Проходът нямаше нищо общо с този, в който се бяхме озовали с Анабет предишния път. Сега беше кръгъл като канализационна шахта и на всеки пет метра имаше отвори, преградени с решетки. От любопитство светнах с фенерчето в един от тях, но не видях нищо, освен безкраен мрак. Стори ми се, че чух гласове, но може би беше само шепотът на студения вятър.

Анабет пое водачеството. Тя смяташе, че трябва да се придържаме към лявата стена.

— Ако с една ръка докосваме лявата стена и не се отделяме от нея — рече тя, — лесно ще можем да се върнем обратно.

За съжаление почти веднага лявата стена изчезна. Озовахме се в кръгло помещение, от което тръгваха осем коридора и нямахме никаква представа по кой от тях бяхме стигнали тук.

— Ъъъ… От кой дойдохме? — попита притеснено Гроувър.

— Да се обърнем — предложи Анабет.

Обърнахме се и всеки се озова срещу различен проход. Кошмар! Как можехме да разберем кой от тях водеше обратно към лагера?

— Левите стени лъжат — обяви Тайсън. — А сега накъде?

Анабет прокара лъча на фенерчето по арките на осемте отвора. На мен лично ми се сториха напълно еднакви.

— Насам! — заяви тя.

— Защо? — измърморих аз.

— Въпрос на дедукция — отвърна Анабет.

— Дедукция ли? Искаш да кажеш, че просто налучкваш?

— Хайде, да вървим! — сряза ме тя.

Избраният от нея коридор бързо започна да се стеснява. Стените тук бяха от сив бетон и таванът постоянно се снижаваше, така че се налагаше да вървим приведени. Тайсън направо пълзеше на четири крака.

Учестеното дишане на Гроувър отекваше край нас.

— Не издържам повече — прошепна той. — Стигнахме ли?

— Тук сме от само пет минути — отвърна Анабет.

— Не, много по-отдавна — възрази Гроувър. — И какво би правил тук Пан? Това е точно обратното на дивата природа!

Продължихме напред. Вече бях сигурен, че проходът ще се окаже задънен, когато изведнъж се озовахме в голяма зала. Прокарах лъча на фенерчето по стените и възкликнах:

— Ооо!

Цялата зала беше облицована с керамични плочки. Изображенията бяха зацапани и избледнели, но цветовете все още си личаха — червено, синьо, зелено, златисто. На фриза беше изрисувано пиршество на олимпийските богове. Баща ми, Посейдон, стискаше в едната си ръка тризъбеца, а с другата подаваше чепка грозде на Дионис, за да го превърне във вино. Зевс се веселеше в компанията на сатири, над тях във въздуха летеше Хермес с крилатите сандали. Картините бяха хубави, но не много точни. Все пак бях виждал боговете. Дионис не беше толкова красив, а носът на Хермес беше много по-малък.

В средата на залата се извисяваше фонтан на три нива в който като че ли отдавна не беше текла вода.

— Какво е това? — измърморих. — Прилича на…

— Нещо римско — отвърна Анабет. — Мозайката е на поне две хиляди години.

— Сигурна ли си? — попитах недоверчиво. Не бях много навътре с античната история, но бях сигурен, че Римската империя не се е простирала до Лонг Айлънд.

— Лабиринтът е съставен от отделни парчета — заобяснява Анабет — и постоянно прибавя нови места към себе си. То е единственото архитектурно произведение, което може да нараства от само себе си.

— От думите ти излиза, че е едва ли не нещо живо.

От коридора пред нас се чу стон.

— Нека не говорим, че е жив — изскимтя Гроувър. — Моля ви!

— Добре — въздъхна Анабет. — Да вървим напред.

— Към онзи, дето плаче? — попита притеснено Тайсън.

— Да — кимна тя. — Натам мозайката ми се вижда по стара. Това е добър знак. Работилницата на Дедал би трябвало да е в най-старата част.

Звучеше логично. Но Лабиринтът май си играеше с нас — след двайсетина метра проходът отново беше от бетон, а отстрани вървяха някакви месингови тръби. Стените бяха изрисувани с графити. Един ярък надпис гласеше: „МОЗ МЕ КЕФИ!“.

— Туй май не е от римско време — обадих се аз.

Анабет си пое дълбоко дъх, но замълча и продължи напред.

През няколко метра коридорът завиваше и се появяваха нови разклонения. Първо вървяхме по бетон, после в кал, след това върху плочки и накрая отново по бетон. Нямаше никаква логика в последователността. Минахме през някаква изба с подредени по дървени етажерки прашни бутилки, все едно се бяхме озовали в нечие мазе, само дето нямаше стълба нагоре, а само няколко прохода, водещи настрани.

По-нататък по тавана се появиха дървени греди, над главите ни отекваха разговори и стъпки, явно над главите ни имаше някакъв бар. Хубаво беше, че отново чувахме човешки гласове, само дето нямаше как да стигнем до тях. Бяхме затворени долу в Лабиринта и не можехме да излезем. Малко след това попаднахме на първия скелет.

Беше облечен в нещо като бяла униформа. До него имаше дървена щайга със стъклени бутилки.

— Млекар — оповести Анабет.

— Какво? — попитах.

— На времето са разнасяли мляко по къщите.