Читаем Битката за Лабиринта полностью

— В компанията на мъртвите и на предателя не ми звучи особено добре — измърморих аз.

— И? — настоя Хирон. — По-нататък?

— „Дали ще пожънеш успех — туй на сенките господарят ще каже — продължи Анабет. — Със сетния си дъх на Атина кръвта…“

Спогледахме се смутени. Анабет беше дъщеря на Атина, а „сетният дъх“ определено не звучеше добре.

— Не бива да прибързваме с изводите — обади се Силена. — Анабет не е единственото дете на Атина, нали?

— А кой е този господар на сенките? — попита Бекендорф.

Никой не отговори. Сетих се за обаждането по Ирида и как бях видял Нико да призовава духове на мъртвите. Имах лошото предчувствие, че пророчеството се отнасяше точно до това.

— И как продължава? — настоя отново Хирон. — Пророчеството ми звучи недовършено.

Анабет се поколеба.

— Не помня.

Хирон вдигна вежди. Анабет беше прословута с паметта си. Никога нищо не забравяше.

Тя се размърда неловко.

— Нещо от рода на „в последния час ще донесе гибелта“.

— А после? — не се предаваше Хирон. — Трябва да има поне още един стих.

Анабет стана рязко.

— Смисълът е ясен. Трябва да сляза в Лабиринта. Да намеря работилницата и да спра Люк. И… нужна ми е помощ. — Обърна се към мен. — Ще дойдеш ли?

Не се поколебах нито за миг.

— Разбира се.

Усмихна се — за първи път от седмица насам и на мен не ми трябваше друга отплата.

— Гроувър, а ти? Богът на дивата природа те чака.

Гроувър като че ли изведнъж забрави колко ненавиждаше затворените пространства под земята. Споменаването на „изчезналия с рогата“ в пророчеството му беше вдъхнало ентусиазъм.

— Отивам да си приготвя консервни кутийки за храна!

— Тайсън — продължи Анабет, — бих искала и ти да дойдеш.

— Супер! Ще има гръм и трясък! — Тайсън плесна доволно с ръце така силно, че събуди Госпожа О’Лиъри, която дремеше в ъгъла.

— Почакай, Анабет — обади се Хирон. — Нарушаваш древните правила. Героят може да вземе само двама спътници със себе си.

— И тримата ми трябват — настоя тя. — Хирон, важно е.

Не знаех откъде черпеше убедеността си, но се радвах, че включи и Тайсън. Изобщо не си представях как ще тръгнем без него. Той беше страшно силен и нямаше равен в уменията си да поправя разни неща. И за разлика от сатирите, циклопите се чувстваха под земята като у дома си.

— Анабет — Хирон притеснено заразмахва опашка. Помисли си хубаво. Нарушаването на древните правила никога не минава безнаказано. През зимата петима потеглиха да спасяват Артемида, а се върнаха само трима. Помисли си отново. Три е свещеното число. Три са мойрите, три са и фуриите, трима са синовете на Кронос на Олимп. Три е хубаво, силно число, закрилящо от опасности. Четирима… рисковано е.

Анабет си пое дълбоко дъх.

— Знам. Но трябва да рискуваме. Моля те.

Личеше си, че Хирон не е доволен. Квинт ни оглеждаше изпитателно, сякаш се опитваше да реши кой от нас ще се върне жив.

Хирон въздъхна.

— Добре тогава. Край на обсъжданията. Членовете на групата да се приготвят. Утре призори ще ви изпратим до входа на Лабиринта.

Докато останалите участници в съвета се разотиваха, Квинт ме придърпа настрани.

— Не ми харесва тази работа — заяви той.

Към нас, махайки щастливо с опашка, се приближи Госпожа О’Лиъри и пусна един щит в краката ми. Аз й го хвърлих. Квинт проследи с поглед как хрътката се впуска в игра. Спомних си думите на Хвойничка, че той е обикалял около входа на Лабиринта. Нямах му доверие, но когато пак се обърна към мен, прочетох искрена загриженост в очите му.

— Не ми допада идеята да слезете долу в Лабиринта — продължи той. — Но ако смятате, че трябва да го направите, не забравяйте следното: Лабиринтът е създаден, за да ви заблуди. Постоянно ще се опитва да ви отвлича вниманието. А това е страшно опасно за един полубог. Ние лесно се разсейваме.

— Вие били ли сте там?

— Отдавна — отвърна дрезгаво той. — Едва се измъкнах жив. Повечето, които се осмелят да влязат вътре, остават там.

Стисна ме за рамото.

— Пърси, мисли за най-важното. Само така ще можеш да намериш правия път. Вземи, ще ти дам нещо.

Подаде ми малък сребрист предмет. Беше толкова студен, че едва не го изпуснах.

— Свирка? — попитах смаяно.

— Кучешка свирка — потвърди Квинт. — За Госпожа О’Лиъри.

— Ммм, благодаря, но…

— Дали ще ти свърши работа в Лабиринта ли? Не съм сто процента сигурен. Но госпожа О’Лиъри е хрътка от Подземното царство. Извикаш ли я, появява се навсякъде, независимо колко си далеч. Ще съм по-спокоен, ако вземеш свирката. Използвай я, ако ти потрябва помощ. Ала внимавай: направена е от стикски лед.

— Какъв лед?

— От реката Стикс. Нужно е изключително майсторство, за да изработиш нещо от него. Няма да се разтопи, но когато свирнеш, ще се разпадне, така че можеш да я използваш само веднъж.

Спомних си за стария си враг Люк. Преди да се отправя на първия си подвиг, той също ми беше дал подарък — крилати кецове, чиято цел беше да ме завлекат към сигурна гибел. Квинт изглеждаше мил и симпатичен. Изпълнен със загриженост. И госпожа О’Лиъри го харесваше, което също беше точка в негова полза. Тя пусна олигавения щит пред мен и излая игриво.

Беше ме срам, че го подозирах. Но пък вече се бях доверил веднъж на Люк.