Беше права. Мракът пред нас като че ли продължаваше навътре. Усещаше се топъл ветрец, също като в тунелите на метрото, само дето въздухът беше по-застоял и някак предвещаваше опасност.

Пристъпих напред, но Анабет ме спря.

— Не мърдай! — заповяда тя. — Трябва да намерим изхода.

Звучеше адски изплашена.

— Спокойно — отвърнах, — той е точно…

Огледах се и изведнъж си дадох сметка, че дупката, през която бяхме паднали, вече не се виждаше. Над главите ни имаше обикновена скала. Коридорът като че ли се простираше без край в двете посоки.

Анабет ме хвана за ръката. При други обстоятелства сигурно щях да се смутя, но тук, в тъмното, се радвах, че поне знаех къде беше тя. В общи линии това беше единственото, в което можех да бъда сигурен.

— Две стъпки назад — предложи Анабет.

Отстъпихме назад, все едно бяхме попаднали в минно поле.

— Добре — въздъхна тя. — Помогни ми да огледам стените.

— Какво търсиш?

— Знака на Дедал — отвърна Анабет, сякаш се разбираше от само себе си.

— А! Добре. И как трябва…

— Ето го! — извика тя доволно. Опря длан в стената и натисна една резка, която заискря в синьо. Появи се гръцката буква делта: Δ.

Таванът над нас се отвори, по нощното небе блещукаха звезди. Кога се беше стъмнило толкова? По стената се появиха метални пречки като стълба, отвън долитаха викове.

— Пърси! Анабет! — Гласът на Тайсън заглушаваше всички останали.

С Анабет се спогледахме притеснено и се изкачихме на повърхността.

Заобиколихме скалите и едва не се блъснахме в Клариса, която вървеше начело на една групичка лагерници с факли.

— Къде се губите? — развика се ядосано тя. — Търсим ви от часове!

— Нямаше ни само няколко минути — отвърнах аз.

Появи се Хирон, следван от Тайсън и Гроувър.

— Пърси! — обади се Тайсън. — Добре ли си?

— Нищо ни няма — отговорих. — Паднахме в някаква дупка.

Те ме изгледаха недоверчиво и се обърнаха към Анабет.

— Честна дума! — продължих аз. — Появиха се три скорпиона и се наложи да се скрием в скалите. Но ни нямаше само няколко минути.

— Търсим ви от близо час — рече Хирон. — Играта свърши.

— Можехме да победим — измърмори Гроувър, — ако циклопът не беше седнал върху мен…

— Беше случайно! — възрази Тайсън и кихна силно.

Клариса се беше окичила със златния лавров венец, но дори не се опита да се похвали с победата, което беше изключително нетипично за нея.

— Дупка ли? — повтори тя подозрително.

Анабет си пое дълбоко дъх. Плъзна поглед наоколо.

— Хирон… може би е по-добре да поговорим в Голямата къща.

Клариса ахна:

— Открили сте го!

Анабет прехапа устни.

— Да. Открихме го.

От всички страни заваляха въпроси, явно не само аз нямах представа за какво става дума, но Хирон вдигна ръка и призова за тишина.

— Сега не му е времето, нито пък това е мястото. — Взря се в скалите преценяващо, все едно в тях изведнъж беше съзрял някаква голяма опасност. — Всички да се връщат в хижите и по леглата. Играта свърши, вечерният час отдавна мина!

Думите му бяха посрещнати от недоволно мърморене, но лагерниците се разотидоха на групички, като не спираха да си шепнат и да ми хвърлят подозрителни погледи.

— Това обяснява много неща — рече Клариса. — Сега вече знаем какво търси Люк.

— Чакайте малко! — възкликнах аз. — За какво говорите? Какво сме открили?

Анабет се обърна към мен, очите й бяха помрачени от тревога.

— Вход към Лабиринта. Път за нападение, който води право в сърцето на лагера.

Четвърта глава

Анабет нарушава правилата

Хирон настоя да отложим разговора за сутринта. Със същия успех можеше да каже: „Внимавай, животът ти е в непосредствена опасност! Лека нощ!“. Дълго се въртях в леглото, но когато най-накрая се унесох, сънувах затвор.

Момче в гръцка туника и сандали клечеше само в голяма каменна зала. Нямаше таван, виждаше се нощното небе, но стените от лъскав мрамор бяха високи поне десет метра и съвършено гладки. Из помещението имаше разпръснати дървени сандъци. Някои бяха преобърнати и изпочупени, сякаш някой набързо ги беше нахвърлял тук. От един се бяха разпилели бронзови инструменти и уреди — компас, трион и разни други неща, които не знаех за какво служат.

Момчето се беше свило в ъгъла и трепереше — от студ или може би от страх. По дрехите му имаше кал. Краката, ръцете и лицето му бяха издрани, все едно и то е било влачено по земята заедно със сандъците.

Двойните дъбови врати се отвориха със скърцане. Влязоха двама стражи с бронзови брони, подхванали възрастен мъж. Хвърлиха го на пода и той не помръдна.

— Татко!

Детето изтича при него. Дрехите на мъжа бяха раздрани. Косата му беше започнала да посивява, брадата беше дълга и къдрава. Носът му беше счупен. Устните му бяха подути и разкървавени.

Момчето повдигна главата му.

— Какво са ти направили? — Обърна се и изкрещя към стражите: — Ще ви убия!

— Само че няма да е днес — разнесе се глас.

Стражите се дръпнаха настрани. Зад тях се показа висок мъж в бяла роба. На челото му просвятваше тънка златна диадема. Брадата му беше остра като връх на копие. Очите му искряха жестоко.