— Тогава защо никога не си използвал такива думи? — попита тя с ръце на кръста. Докато гледаше в него, се опита да не обръща внимание на широките рамене, очертани под тениската. — Кълна се, че понякога, когато говоря с теб, имам чувството, че разговарям с дърво. Много голямо, изключително солидно и мъжествено дърво.

Той направи физиономия, равностойна на свиване на рамене.

— Колкото по-малко думи използвам аз, толкова повече говориш ти.

— Ето, виждаш ли! — Тя завъртя очи. Този човек очевидно не разбираше нищо. — Това е проблемът. Ти се затваряш в себе си, което — Пуф! — щракна с пръсти, — ме кара да говоря още повече. Просто не мога да спра, думите излизат сами.

Нейт се засмя и сърцето на Али замря.

Боже, красив е! Усмивката преобрази лицето му, както изгрева променя нощта. Добре че не се усмихва много често, защото усмивката му беше смъртоносно оръжие. Далеч по-опасно за нежното сърце на едно момиче от снайпера, който бе използвал като морски пехотинец.

— Харесва ми начинът, по който се изразяваш — обясни простичко той, присвивайки леко рамене.

Боже, това й напомни на Били Боб Торнтън в „Бръсначът“12. Потисна кикота си.

— Ммм. Хмм. Смятам… — Тогава значението на думите му достигна до нея и тя го зяпна. — Наистина ли?

— Да — кимна той и кичур лъскава черна коса падна над челото му.

Поради някаква необяснима причина й се прииска да го докосне с пръсти. Да провери дали косата му е толкова копринено мека, колкото си спомняше, което беше доста странно, тъй като тя не го харесваше. Предпочиташе да стои колкото е възможно по-далеч от него.

Е… С изключение на онзи ден на плажа…

Мъката. Тогава всичко беше заради мъката… Или не? Да, най-вероятно. Всичко останало бе прекалено странно, за да мисли за него.

Али поклати глава.

— Но… но всеки път, когато започна да говоря, ти ме гледаш, сякаш съм някаква странна буболечка, лазеща по обувката ти.

Итън/Ози се закашля, за да прикрие смеха си и тогава Али си спомни, че имат публика. Погледна към масата и видя как другият мъж се опитва да имитира работа, размахвайки черната пръчка над празния й куфар.

Е, както и да е. Този разговор бе твърде вълнуващ, за да се тревожи за нещо толкова незначително, като присъствието на още някой, който да ги слуша.

Когато се обърна отново към Нейт, лицето му бе непроницаемо.

— Ето, виждаш ли? — Посочи лицето му. — Отново го правиш.

Младият мъж въздъхна тежко и започна да разглежда съсредоточено ботушите си.

— Не е нарочно. Изобщо не мисля, че си буболечка. Мисля, че си… — Поклати глава и хвърли поглед към Итън/Ози, който вече не се преструваше, че не ги слуша. Човекът ги зяпаше като омагьосан. Нейт се намръщи и сви рамене, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Когато говориш, звучиш толкова щастлива, толкова слънчева.

Али бе потресена, пулсът й препускаше с такава скорост, че можеше да измине миля за минута, докато мозъкът й се разбърка като яйца за закуска. Нещата определено ставаха все по-странни. Като че ли целият ден, не, последните три месеца не бяха прекалено нереални, а сега Нейтън Уелър — Призрака, се държеше мило с нея.

— Мисля, че… това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал — призна тихичко.

Младият мъж отново сви рамене и Али забеляза, че бузите му леко почервеняха.

Нейт се изчервява?! Изрича цели изречения? Усмихва се истински? Да не би да беше пропуснала предупредителните знаци някъде по пътя или е била всмукана в друго измерение? Паралелно измерение, в което този мъж се държи като човешко същество?

— Веднъж Григ ми каза, че рядко си отваряш устата, но когато го направиш, обикновено казваш нещо умно — сподели тя, като го наблюдаваше внимателно, за да види каква точно чудатост ще покаже сега. — Тогава не му повярвах. Но сега може би, да.

Лицето му мигновено се напрегна. Стъписана от внезапната промяна, младата жена повдигна вежди.

— Не обичаш да говориш за него?

— Не мога.

Али се намуси и въздъхна от негодувание. Беше просъскал думите през стиснати зъби.

— Значи пак се върнахме на едносричните отговори? — Нейт само изсумтя и тя осъзна, че бяха направили крачка напред, но сега отново се връщаха към нечленоразделните звуци. — Чудесно. Просто перфектно — процеди тя също през зъби. Беше решила, че са постигнали някакъв напредък…

Да, ама че майтап.

Обърна се и закрачи към тоалетната, за да свали бельото си. Не искаше дори да мисли за унижението, което й предстоеше, когато им подаде мръсните си бикини.

По дяволите!

Глава 4

— Защо не започнем като ни кажеш какво те доведе тук, Али — проговори Франк, докато тримата рицари се настаняваха около конферентната маса. В момента групата бе съвсем малка, тъй като Стейди бе в Калифорния на някаква помпозна медицинска конференция, а Рок и Дивия Бил държаха под око известен политик по време на неблагоразумното му пътуване до Сандбокс. Дори не искаше да мисли за Кристиан, Мак и онзи проклет агент на Мосад.