Читаем 61 часа полностью

Търнър се раздвижи на седалката. Дълги крака, обути в тъмен чорапогащник.

— Помислете и за по-малкия си брат. Дълги години сте били пример за него. Но дотук. Ще му се наложи да напусне флота. Кой би му се доверил? Брат на предател. Това означава доживотна присъда и за него. Ще му се наложи да работи по строежите. Ще се пропие. Всеки ден ще ви проклина. Може би също ще се самоубие. Най-вероятно с пистолет. В устата или зад ухото.

Мъжът мълчеше.

— Ето какво ще ви предложа — смени тона Търнър. — Можем да потулим въпроса с измяната. Дълбоко и завинаги. Но само ако решите да говорите с мен. Пълни признания, с всички подробности.

Мъжът мълчеше.

— В противен случай следствието ще бъде публично — добави Търнър. — При открити врати. Си Ен Ен ще научи адреса на родителите ви, а ние ще уведомим флота, където служи брат ви. Но не офицерите, а директно колегите му.

Още една дълга пауза.

— Добре — прошепна най-сетне мъжът.

— Какво добре?

— Ще говоря с вас.

— Моля?

— Ще говоря с вас, госпожо.

Търнър свали Страничното стъкло.

— Кажете на пилота, че има достатъчно време за вечеря — подвикна тя.

Платон прекъсна връзката с пилота си. Той беше позвънил да предупреди, че времето се влошава и през следващите двайсет и четири часа на север отново ще вали сняг. Нещо, което Платон вече знаеше от сателитната телевизия. На специална бетонна площадка до къщата беше монтирана огромна сателитна чиния. Тя беше свързана с приемник, а приемникът — с огромен телевизор с течни кристали, марка „Сони“, който заемаше цяла стена във всекидневната и който в момента беше включен на метеорологичния канал.

Но телевизорът не беше единствената вещ на стената. Под него, над него и отстрани бяха сбутани осемнайсет маслени картини. Други четирийсет и три заемаха съседните стени, плюс още двайсет на последната. Общо осемдесет и едно произведения на изкуството. В голямата си част второразредни картини на четвърторазредни художници. Треторазредни произведения на треторазредни художници. Или четвърторазредни произведения на второразредни майстори. Едно от тях приличаше на Моне, но Платон си даваше сметка, че най-вероятно е фалшификат. Моне бе рисувал много. Купуван много, но и много копиран. Някой беше казал, че през живота си той е нарисувал около две хиляди картини, шест хиляди от които в момента се намират в САЩ. Платон не беше глупак. Съзнаваше отлично какво притежава. И защо го притежава. Не беше кой знае какъв любител на изкуството. Не му беше по сърце. Но всяко платно в това помещение беше сувенир от нечий разбит живот.

Между картините стърчаха малки закачалки във формата на подкови. Десетки, може би стотици. Отдавна не ги беше броил. На всяка от тях бяха окачени гривни и колиета. Толкова, колкото можеха да поберат. Диаманти, изумруди, рубини и сапфири. Златни, сребърни и платинени верижки. Обеци и пръстени на отделни куки. Венчални халки, годежни пръстени, пръстени с печати, класически пръстени, големи диаманти в обков.

Бяха стотици.

Може би дори хиляди.

Всичко бе въпрос на време.

Това го интересуваше. Това беше класа. Колко дълго можеха да оцелеят хората, когато парите им свършеха и започнеха да продават телата си? Колко пласта ги деляха от поражението и капитулацията, каква бе разликата между проблемите и разрухата? Бедните нямаха време. Не притежаваха защитни пластове. Те имаха нужда от неговата стока. И когато жалките им средства се изчерпеха, а това обикновено ставаше в деня на заплащането, те започваха да лъжат и крадат и излизаха на улицата, готови на всичко. От тях той получаваше само пари и нищо друго.

Но богатите бяха различни. Те имаха по-дебели портфейли и издържаха много по-дълго, но не и вечно. Започваха бавно да източват банковите си сметки, после продаваха акциите и облигациите си, прехвърляха инвестициите си. Накрая стигаха до чекмеджетата и кутиите за бижута. Най-напред се разделяха със забравени и неособено харесвани вещи, обикновено получени по наследство. Стигаха до него по дълъг и бавен път, започващ от скъпите предградия на Чикаго, Минеаполис, Милуоки, Де Мойн и Индианаполис. След тях по него поемаха свалени от стените картини, пръстени и колиета. Втората вълна идваше след серия обири на родителите, а третата — след посещения при дядо и баба. Когато не им останеше нищо, богатите също рухваха. Отначало се прехвърляха да живеят в хотели, като се самозалъгваха, че така им харесва. Но в крайна сметка и те стигаха до улицата, ровеха в боклуците и мръзнеха, готови на всичко.

Всичко бе въпрос на време.

Холанд паркира и тръгна към кабинета си. Питърсън и Ричър се насочиха към общата зала. Тя беше празна, както обикновено. На бюрото в ъгъла нямаше съобщения, гласовата поща беше празна. Ричър вдигна слушалката, после я върна на мястото ѝ. Показалецът му почука по спейс клавиша и компютърът оживя. На екрана се появи щит с кръстосани мечове, върху който беше изписано „Полицейско управление Болтън“. Голяма и малко несъразмерна графика. На метър от него бръмчеше и потракваше компютърът. Твърдият диск набираше скорост.