Читаем 61 часа полностью

Сюзан седна зад бюрото. Съобщения нямаше. Никакви новини от Военновъздушните сили. Ричър не се беше обаждал. Тя вкара дигиталния диктофон в USB порта. Разговорът ѝ с арестанта автоматично се прехвърли в аудиофайл. Системата за гласово разпознаване щеше да го превърне в писмен документ. Двата новосъздадени файла щяха да бъдат изпратени по местоназначението си. В резултат щяха да последват арести. В Тексас, Флорида и Ню Йорк. После щеше да последва официална похвала за добре свършена работа, плюс препоръка за награждаване с „Бронзова звезда“. Това беше ясно като бял ден.

Ричър също е бил награден с „Бронзова звезда“ далеч назад във времето. Тя знаеше това от личното му досие, което лежеше разтворено върху бюрото ѝ. Дебело и старо, сякаш задъхано от теснотията на твърдия картон. Беше го прочела няколко пъти. Джак Ричър, без бащино име, роден на 29 октомври. В семейство на военни, но без наследствена кариера, тъй като баща му бе служил в Морската пехота. Майка му беше французойка. Завършил Уест Пойнт, служил в продължение на тринайсет години. Единствено във Военната полиция. От гледната точка на Сюзан това автоматично го превръщаше в ангел въпреки непрекъснатите неприятности, съпътстващи кариерата му. Беше казвал каквото мисли, без да му пука пред кого. Беше вършил каквото трябва, без да му пука за последствията. Беше пренебрегвал правилата, беше рязал глави. Разжалван в капитан, защото счупил крак на някакъв цивилен. А във всяко разжалване се крие кодирано послание. Време за преместване, приятел. Но той беше останал. И се беше борил със зъби и нокти, за да си върне майорските пагони. Нещо, което се случва изключително рядко. А после бе оглавил 110-а част. Първият ѝ командир. Или по-скоро основател.

Такъв беше нейният предшественик. Което не означаваше, че е пример за нея.

Но в хода на тези тринайсет години служба той бе награждаван с редица медали — „Сребърна звезда“, Медал за изключителна служба на Министерството на отбраната, „Легион за заслуги“, „Пурпурно сърце“ и „Бронзова звезда“. Явно способен и всеотдаен мъж с голям талант. Което означаваше, че при повече дисциплина, баща в Сухопътните сили и майка американка днес би могъл да бъде дори началник-щаб на армията.

Една доста ексцентрична кариера.

„Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“ бе получил в Бейрут, където бе служил като офицер за свръзка в Морската пехота по времето на големия бомбен атентат в американските казарми. Той бил тежко ранен, но въпреки това проявил героизъм. Заслугите му за останалите медали не бяха цитирани, което означаваше изпълнение на секретни мисии.

Бил хоспитализиран в Бейрут, а после го транспортирали по въздуха за лечение в Германия. Досието съдържаше и медицинският му картон. Бил с отлично здраве. Получената при бомбардировките рана зараснала бързо и напълно. След нея останало онова, което в армията наричат „обезобразяващ белег“. Тоест бог знае колко ужасяваща гледка. Бе висок метър и деветдесет и три, а според медицинските документи от Германия тежеше сто и осем килограма. И нямаше никакви недостатъци. Зрението му бе отлично.

Той имаше много способности. Беше високоценен експерт по малокалибрените огнестрелни оръжия. Бе спечелил с рекорден резултат вътрешното състезание по стрелба с пушка на хиляда метра. По някаква странна ирония физическите му качества се оценяваха като малко над средните в класната стая и отлични на бойното поле. Свободно владееше английски и френски и прилично испански. Безупречен бе с всички видове лично оръжие и изключителен в ръкопашния бой. Сюзан знаеше много добре какво означава последното. Все едно да се изправиш срещу включен на високи обороти електрически трион.

Твърд, но интелигентен човек.

Снимката му беше залепена от вътрешната страна на корицата. Бе цветна, леко избеляла от времето. Къса разрошена коса. Яркосини очи под полуспуснати клепачи. Прям и втренчен поглед. Два видими белега — единият в ъгълчето на лявото око, а другият на горната устна. Лицето му приличаше на издялано от камък от добър, но припрян скулптор. Имаше дебел врат, широки рамене, дълги ръце с големи длани.

Устните му бяха разтеглени в лека усмивка, излъчваща търпение и лека досада. Сякаш бе знаел, че го снимат, и току-що бе предупредил фотографа, че разполага с три секунди, преди да натика апарата в гърлото му.

Джак Ричър, без бащино име.

Общото впечатление на Сюзан беше, че е интересен човек, вероятно добър като приятел, но изключително опасен като враг.

Вдигна слушалката и набра своя човек във Военновъздушните сили. Попита за нещо ново и получи отрицателен отговор. Позаинтересува се кога ще има новини и човекът отвърна скоро. А тя каза, че трябва да бъде много скоро.

— Май се опитваш да впечатлиш някого, а? — обади се нейният човек.

— Нищо подобно! — тросна се тя и прекъсна връзката.