Читаем 61 часа полностью

— Било е преди петдесет години. В разгара на Студената война. Всички били подлудели. Моят човек ми изпрати документите по факса. Ужасни прогнози за броя на жертвите. Руснаците разполагали с огромно количество бойни глави. Дори при тотален конфликт пак щели да им останат достатъчно, за да търсят допълнителни цели. Проиграли сме всевъзможни сценарии, стигайки до конкретен ден в конкретна седмица от годината. Събота или неделя, или по време на училищните ваканции, всички щели да бъдат еднакво уязвими. Но не и през работните дни и по време на семестъра. За тях прогнозата сочи, че е имало значително разделение между възрастното население и децата в смисъл на физическо местоположение. Родителите щели да бъдат на едно място, децата — на друго. Може би в скривалища под училищата.

— Или под чиновете — подхвърли Ричър.

— Добре де, както и да е — съгласи се гласът. — Работата е там, че две седмици след ракетната атака бройката на оцелелите щяла да се различава значително. Децата щели да бъдат повече от възрастните. Това направило впечатление на някакъв шеф на комисия към Конгреса и той стигнал до заключението, че децата трябва да има къде да отидат. Допуснал, че могат да стигнат до някое оцеляло летище, откъдето да бъдат превозени до рядко населени места. Така му хрумнала идеята за строителство на жилищни сгради, защитени от радиацията. Свързал се с командването на Военновъздушните сили и ги убедил. Бил роден в Южна Дакота и по тази причина започнали от там.

— Според местните клюки ставало въпрос за скандал — каза Ричър. — А строителството на сиропиталище едва ли е било скандално.

— Не ме разбираш. Прогнозите сочели, че възрастни просто нямало да останат. С изключение на няколко болни или ранени и умиращи пилоти. Въпросният шеф си го бивало. Идеята била да превозят децата по въздуха, да ги натикат под земята и да ги оставят да се оправят сами. Сами, разбираш ли? Като диви животни. Очертавала се доста грозна картина. В специално изготвените доклади на психолозите се споменавало за племенни вражди, кръвопролитни боеве, убийства и дори канибализъм. Изчисленията сочели, че средната възраст на оцелелите ще е около седем години. После психолозите направили анкета сред възрастните. Оказало се, че те най-много се страхуват, че ще умрат, а децата им ще останат сами. Искали да получат уверения, че всичко с децата ще бъде наред и ще има лекари, сестри, чисти чаршафи. Отказвали дори да слушат какво ще бъде истинското състояние на нещата. Така се вдигнал голям шум, довел до окончателно изоставяне на проекта. Надделял гражданският морал.

— Значи тази сграда просто си стои тук вече петдесет години?

— Някакви особености в конструкцията му я направили неизползваема за каквото и да било друго.

— Знаем ли какви са тези особености?

— Не. Архитектурните планове са изгубени преди десетилетия.

— Значи обектът е празен, така ли?

— Напълнили го с ненужни боклуци, а после просто го забравили.

— Още ли са тук тези боклуци?

— Вероятно.

— Какви по-точно са те?

— Още не знам. Те са в друга папка. Но едва ли са нещо особено. Да не забравяме, че още преди петдесет години са станали излишни.

— Ще разбереш ли за какво става въпрос?

— Моят човек вече е изискал папката.

— Нещо да ми кажеш за метеорологичната прогноза в района?

— Подай си главата навън и ще разбереш.

— Имах предвид онова, което се движи насам.

Кратка пауза.

— Утре отново ще вали сняг. Дотогава ще бъде ясно и студено.

— Къде може да бъде скришното място на една банда рокери?

— Не знам. Не мога да ти помогна.

Четири без пет следобед.

Оставаха дванайсет часа.

* * *

Ричър върна телефона на Холанд. Светлината от прозореца намаляваше. Слънцето се спускаше към хоризонта на запад, сянката на каменната сграда се удължаваше. Заеха се с претърсването на последната къща. Друг шанс нямаше да имат. Дюшеците, железните рамки на леглата, тоалетното казанче, дъските на пода, стените и лампите. Работеха бавно и внимателно.

Но въпреки старанието си не откриха нищо.

— Да отскочим до град Пиер и да доведем ключар — предложи Питърсън.

— Касоразбивач ще ни свърши по-добра работа — рече Ричър. — В затвора сигурно имат някой.

— Още не мога да повярвам, че никога не са използвали това място. Струвало е цяло състояние.

— По онова време не е имало ограничения в бюджета за отбраната.

— Все пак би трябвало да му намерят някакво приложение.

— Имало е някаква грешка в строителството.

— Въпреки това. Все някой би могъл да го използва.

— За флота е твърде навътре в сушата. Тук сме горе-долу в географския център на Щатите. Така поне обясниха в автобуса.

— Биха могли да го използват за тренировъчна база на Морската пехота.

— Не и с думичката „южна“ в името на щата. Звучи зле. Морската пехота би предпочела Северна Дакота. Или Северния полюс.

— Може би не са искали да спят под земята.

— Тези спят, където им кажат. И когато им кажат.

— Чувал съм, че провеждат зимната си подготовка в Сан Диего.

— Доста време съм служил в армията, но така и не разбрах смисъла на обучението в Морската пехота — заяви Ричър.

* * *