Читаем 61 часа полностью

Автобусът беше същият модел като онзи, който катастрофира преди два дни. Със същите удобства. Непрозрачно задно стъкло, пред което беше инсталирана тоалетната. Същият брой седалки, същата врата. Влезе в паркинга от север и вратата се оказа от обратната страна на участъка. Обърнал гръб на вятъра, Ричър стоеше на площада редом с Питърсън и гледаше малката група облечени в топли дрехи възрастни хора, които се сбогуваха със своите домакини. Разменяха се топли прегръдки и ръкостискания, както и адреси и телефони. Ръкавът на жената със счупената ключица беше празен. Багажът на онази с пострадалата китка се носеше от друг. Почти не се виждаха лепенки по лицата на останалите пострадали. Раните им бяха зараснали. Новият шофьор поемаше куфарите и саковете и ги подреждаше в багажника. Възрастните пътници го заобикаляха и внимателно се качваха през отворената врата, като се хващаха за никелираните парапети. През прозорците се виждаше как се настаняват по местата си — белокосите тави шаваха напред-назад по централната пътека.

Последен се качи Джей Нокс, вече в качеството си на обикновен пътник. Той прекоси салона и се настани най-отзад, през три реда седалки от останалите. Мястото на Ричър. Близо до задните колела, където най-много друсаше. Ако не усещаш пътя, пътуването губи смисъла си.

Новият шофьор затръшна капака на багажника и се качи по стъпалата. Секунда по-късно вратата се затвори след него с тихо съскане. До слуха на Ричър долетя дрезгавото боботене на дизеловия мотор. Въздушната спирачка се освободи с облекчена въздишка, скоростите се включиха с отчетливо потракване. Моторът изрева и автобусът бавно напусна паркинга. Насочи се на юг към магистралата, срещу ледения вятър. Ричър го изпрати с поглед.

Питърсън го шляпна по гърба.

— Току-що изпуснах последния удобен транспорт, който можеше да ме изведе от града — заяви Ричър. — И така наруших едно от основните правила в живота си.

* * *

Платон отново набра номера на своя човек. Директно. Това беше сериозен риск, но той беше достатъчно опитен анализатор, за да си дава сметка, че понякога се налага да обърнеш гръб на предпазливостта. Да осъзнаеш, че хронологията е непобедима и таймингът е всичко. Часовникът тиктака за всички, включително и за Платон.

Неговият човек вдигна.

— Имаш ли новини за мен? — попита Платон.

— Още не, съжалявам.

Платон замълча за момент.

— Защо имам чувството, че е по-лесно просто да свършиш работата, вместо да търсиш предлози за отлагането ѝ?

— Не е така.

— Защо имам чувството, че правиш всичко възможно да спасиш един живот, който не бива да спасяваш?

— Нищо подобно.

— Фокусирай се върху живота, който наистина искаш да спасиш.

— Точно това правя.

— Имаш краен срок. Не ме подвеждай, моля те.

Ричър извървя пеша разстоянието до участъка. Питърсън го задмина с колата си. Срещнаха се в притихналото преддверие. И двамата бяха наясно, че за момента нямат какво да правят. После Холанд излезе от кабинета си.

— Трябва да отскочим до лагера и да хвърлим едно око — каза той. — Докато още е светло.

26

Потеглиха с колата на Холанд. В сравнение с патрулката на Питърсън тя беше по-удобна за трима пътници, тъй като нямаше предпазна решетка между седалките. Ричър се настани отзад, изпъна крака и се зае да наблюдава пътищата, по които беше пътувал сутринта. Условията бяха все така лоши. Вятърът виеше с неотслабваща сила. Замръзналият сняг беше твърд като камък, прорязан от дълбоки пукнатини. И ослепително бял под бледите лъчи на следобедното слънце. Сякаш се бяха върнали в ледниковия период.

Изминаха стария път, който вървеше успоредно с магистралата, и поеха по изпълненото с ненужни завои шосе към лагера. Първите дванайсет километра бяха точно толкова тежки, колкото и преди. Ледени бабуни и дупки, замръзнали коловози с обратен наклон. После обстановката се промени, както преди. Дълга ивица идеално почистен бетон със симетрични преспи сняг отстрани, над които виеше вятърът.

Холанд стъпи на бетона и спря. Кракът му остана на спирачния педал. Приличаше на пилот, който се готви за излитане.

— Виждате това, което искате да видите, нали? — подхвърли той. — Идвал съм тук поне десет пъти и винаги съм си мислил, че това е път. Малко странен наистина, но все пак са го правили военните, да ги вземат мътните.

— Преди не беше толкова широк — рече Питърсън. — Не се забелязваше толкова, може би защото не беше почистен. Използваше се само средната му част. Но тези типове са го почистили основно, за пръв път от петдесет години насам. Не само от снега, а и от дебелия пласт пръст и мръсотия.

— Поработили са здравата — отбеляза Холанд. — Това трябва да им се признае.

— И още как — добави Ричър. — Бетонната настилка е дебела поне метър. По разгъната площ със сигурност е най-голямото съоръжение в Южна Дакота, дело на човешка ръка.