Читаем 61 часа полностью

Прекосяването на площада към кафенето беше кратко, но точно срещу вятъра. Отначало заледените снежинки боцкаха като хиляди игли, но след няколко крачки лицето на Ричър изтръпна и той престана да ги усеща. Опашката за места излизаше чак навън. Той застана зад жена с дете, увити с кувертюри за легло, вероятно заети от мотелската стая. Когато човек извърши престъпление в Аризона или Флорида, обикновено го изпращат да излежи наказанието си на другия край на света — в случая Южна Дакота. А семейството му ходи на свиждане. Поне една година, може би две. После престава, защото е трудно.

Опашката се придвижваше бавно, но стабилно. Не след дълго Ричър се изравни с витрината, зад която цареше оживление. Две сервитьорки. На твърда заплата, плюс нищожни бакшиши. Семействата на затворниците нямат много пари. Ако имаха, нямаше да са семейства на затворници. Или в най-лошия случай техният човек щеше да лежи в някой федерален затвор с лек режим, където да се занимава с дърводелство или просто да чете книги. Година, не повече.

Майката и детето се промъкнаха през вратата, увити в кувертюрите. Ричър остана да чака реда си на тротоара. Облегна се на стената, за да се спаси от вятъра. После от заведението излязоха майка с три деца и той се шмугна вътре. Изчака до касата, докато една от сервитьорките му хвърли въпросителен поглед. Изви устни, беззвучно произнесе три и вдигна три пръста. Жената кимна, застла с покривка една от близките маси и му направи знак да се приближи. В момента, в който седна, на улицата спря колата на Питърсън. Дълъг черно-бял силует през запотеното стъкло. Питърсън стъпи на тротоара. Жена му не беше с него. Той пререди опашката и бутна вратата. Никой не протестира, тъй като беше с униформа.

Ричър остана на мястото си. Питърсън съблече шубата и се настани срещу него. Неловкото мълчание беше прекъснато от появата на сервитьорката с бележник в ръце. Това не беше заведение, в което те чакат да разгледаш менюто. Питърсън си поръча хотдог с вода, а Ричър предпочете печено сирене и кафе. Беше избрал място срещу витрината. Питърсън се обърна да провери гледката и на лицето му изплува доволна усмивка.

— Знам, че стъклата са запотени, но автобусът е голям рече Ричър. — Няма как да го пропусна.

— Ти няма да си тръгнеш.

— Още не съм решил.

— Ким не пожела да дойде. Не обича блъсканицата.

— Такава като тази или изобщо тълпите?

— И двете.

Заемаха маса за четирима, а пред вратата все още имаше опашка. Но никой не изрази желание да седне при тях. Хората влизаха, надничаха, а после се отдръпваха. Светът бе разделен на две половини — на хора, които харесват ченгетата, и на хора, които не ги харесват. Същото беше и с военните. Ричър се беше хранил хиляди пъти на празни маси.

— Какво щеше да направиш на мое място? — попита Питърсън.

— В какъв смисъл?

— За участъка.

— Той не е твой.

— Но съм втори по чин.

— Щях да организирам сериозно обучение, а после щях да поискам преразглеждане на договора със затвора. Кризисният им план е абсолютно неприложим.

— Но снощи свърши работа, ако не броим ситуацията около мисис Солтър.

— Точно там е работата. Казваме, че нещо върши работа, но на практика не е така. Трябва да се планират и случайностите.

— Не ме бива много в политиката.

— Кажи ми, че в договора има клауза за преразглеждане след определен срок.

— Има. Но те ще кажат, че много рядко се нуждаят от помощта ни. А ние няма да имаме аргументи за противното, особено след като изтече месецът до делото.

Тук разговорът приключи. Питърсън замълча, а Ричър нямаше какво да му каже. Без Ким обядът се оказа пълен провал. Но храната беше добра, а кафето — горещо. На бара имаше три кани, които постоянно се допълваха и изпразваха. Сиренето изглеждаше добре изпечено и Ричър се приготви да поеме калориите. Все едно че хвърляше въглища в пещта. Когато на човек му е студено, все едно че е на диета. Едва сега започна да проумява защо местните хора му се струваха еднакви — стройни, руси и слаби. Светлите коси им бяха по наследство. А бяха слаби и стройни, просто защото мръзнеха по половин година.

Пръв се нахрани Питърсън, Ричър го последва. Почти веднага усетиха нетърпеливите погледи на хората пред вратата. Затова Ричър побърза да плати и остави щедър бакшиш, за което сервитьорката го възнагради с уморена усмивка. Двамата излязоха на тротоара точно навреме, за да видят как един голям жълт автобус спира на паркинга пред полицейския участък.

Два без пет следобед.

Оставаха четиринайсет часа.