Читаем 61 часа полностью

Той измина бавно осем километра, после девет, десет. След което хоризонтът се промени. Пътят пред него изведнъж се разшири и изравни. Тотално и драматично. В здрача на утрото приличаше на истинска магистрала. Дори по-широк и по-равен. Някаква супермагистрала с шестнайсет платна. Величествено и сюрреалистично пътно съоръжение. Леко издигнато над околния терен, абсолютно гладко и право в продължение на три километра и половина.

И почистено от снега.

Върху сивия бетон нямаше нито една снежинка. Беше гладък като стъкло, изметен и осолен. Високите купчини от двете му страни бяха пресовани и подредени на равни кубове, които пречеха на вятъра да навява нов сняг. Микроскопичните парченца лед профучаваха на метър и половина от настилката и изчезваха на изток. А самата настилка беше суха като посред лято.

Ричър намали и стъпи върху нея. Веригите затракаха, но предницата се движеше плавно, без отклонения. Той увеличи скоростта и напрегна взор. На хоризонта се виждаха някакви светли петна. Дървени къщи, спретнато подредени в една редица. На около три километра разстояние. Колата се тресеше. Веригите не вършеха работа на сухия бетон.

Ричър продължи напред.

След осемстотин метра забеляза някакво оживление. След още сто разбра какво е.

Пикапи с прикачени снегорини разчистваха пътя, движейки се напред-назад. Много пикапи. Трийсет, а може би четирийсет. Зад тях се виждаше редица от едри, облечени в черно мъже с лопати в ръце. На известно разстояние зад тях други разхвърляха нещо с ветрилообразни движения на ръцете. Като фермери, които хвърлят храна на кокошките си. Вероятно сол. Или пясък, ситен чакъл или някакъв химикал за размразяване. А може би и трите заедно. Почистването обхващаше целия лагер. Явно бяха решили да го излъскат до блясък, също като пътя.

Къщите бяха построени от трупи, вече леко потъмнели. Не бяха съвсем нови, но не бяха и много стари. Вляво зад първата редица се виждаше покривът на стара каменна сграда. Висок и стръмен, покрит с плочи, върху които се беше натрупал 30-сантиметров сняг. От него стърчаха два комина, облицовани с плочки. Покривите бяха покрити с дебела насмолена хартия, от която стърчаха ламаринени кюнци. Между покривите висяха електрически жици, а самите къщи бяха свързани с бетонни пътечки, всичките старателно почистени от снега, който беше струпан на спретнати преспи от двете им страни. Пред вратите се виждаха издължени форми, подредени една до друга и покрити с черен брезент. Вероятно мотоциклети, при това големи. Трийсетина на брой. Може би „Харли“, надеждно опаковани за зимния период.

Ричър намали скоростта и спря на петдесетина метра от първия ред постройки. Хората с черни гащеризони спряха работа и започнаха да оглеждат колата му. Ръцете им в ръкавици лежаха върху дръжките на лопатите. Хвърлячите на сол също прекратиха дейността си. Пикапите започнаха да спират един по един. Боботенето на моторите им потъна във воя на вятъра.

Ричър отмести крак от спирачката и колата пропълзя напред. Никой не помръдна. Колата измина десет метра, после още десет. Спирачката отново влезе в действие. Беше стигнал достатъчно близо. Термометърът на таблото показваше външна температура минус двайсет и четири градуса, затова той остави двигателя да работи. При този студ после можеше и да не успее да запали. Някъде беше чел, че отвъд Полярния кръг често се налага да размразяват двигателите с помощта на бензинови горелки.

Ричър спусна наушниците на шапката си и вдигна яката на шубата. После дръпна ципа до брадичката си и започна да слага ръкавиците си. Първо лявата, после дясната. После излезе от колата.

Тълпата хора на двайсетина метра от него бързо нарастваше. Мъже, жени и деца. Може би стотина души, както можеше да се очаква. Безформени фигури, сгушени в шуби, шапки и шалове. Над главите им излитаха малки облачета пара, които се обединяваха в рехава завеса, а после изчезваха, отнесени от вятъра. Студът беше парализиращ и се усилваше. Сякаш атакуваше отвътре навън. Само след пет секунди Ричър започна да трепери. След десет лицето му изтръпна. Направи десет крачки и спря. Масленозелени панталони, бежова шуба, полицейска кола зад гърба му с регистрационни номера от Южна Дакота. Като цяло не изглеждаше достатъчно убедително.

Един мъж започна да си пробива път сред тълпата на двайсетина метра от него. С лявото рамо напред, после с дясното. Черно палто, шапка и ръкавици. Езикът на тялото му беше като на всеки човек по света, когото са принудили да прекъсне работата си. Раздразнителен, но и любопитен. За момент спря, прекара ръкавицата през лицето си и се замисли. После продължи напред. Секунди по-късно беше на метър пред тълпата.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Ричър.

— Разкарай се — отвърна мъжът.

Ричър тръгна напред. Една крачка, после втора, трета.

— Не си много любезен — подхвърли той.

— Къде пише, че трябва да бъда?

— Разхождаш се по земя, която е частна собственост.

— Как така?