Читаем 61 часа полностью

— Нося си униформата, с тениска отдолу — каза гласът. — В момента съм облякла куртката, защото ми е студено.

— Ти си във Вирджиния и изобщо не знаеш какво е студ — рече Ричър.

— Стига си плакал. Знам, че при теб е минус двайсет и три и осем десети, но радарът показва придвижване на още по-студени маси от север.

— Нима е възможно да стане още по-студено?

— И още как. Скоро ще усетите онова, на което в момента се „радва“ Уайоминг.

— Поддържаш връзка с метеоролозите?

— Не, гледам канала за времето.

— На какво се „радва“ в момента Уайоминг?

— Трийсет под нулата.

— Стига, бе!

— Но ти ще се справиш, защото си голямо момче. Като те гледам, в жилите ти май тече и викингска кръв.

— Не ми казвай, че „Гугъл“ вече вижда и през керемидите!

— Не, гледам снимката в досието ти.

— Ами ти?

— И в моето досие има снимка.

— Не се прави на умница. Много добре знаеш, че аз не разполагам с досието ти.

— Аз съм петдесетгодишна, с едно око и гърбица.

— Представям си те точно такава, съдейки по гласа ти.

— Мръсник!

— Според мен си висока някъде около един и шейсет и пет, но слаба.

— Искаш да кажеш, че съм плоска?

— Най-много трийсет и четири А.

— Проклятие!

— Руса коса, вероятно къса. Сини очи. От Северна Калифорния.

— Възраст? — попита тя.

Когато седна зад онова очукано бюро, Ричър беше на трийсет и две. Стар и едновременно млад за този ръководен пост. Млад, защото беше нещо като звезда, а стар, защото се беше добрал до него малко късно за звезда. Защото беше индивидуалист и му нямаха пълно доверие.

— Трийсет-трийсет и една — рече на глас той. Предпочете малко толеранс, защото знаеше, че така е по-добре, когато става въпрос за възрастта на жена.

— Ласкателството ще ти отвори всички врати — каза тя, после добави: — Трябва да тръгвам. Обади ми се по-късно.

Домакинството се върна към обичайното си състояние. Питърсън си тръгна, а жените от дневната смяна легнаха да спят. Джанет Солтър заведе Ричър в стаята на горния етаж, която гледаше към покрива на верандата. По принцип тя беше най-опасна, но на Ричър не му пукаше. Голата ярост беше достатъчна, за да преодолее всяка теоретически неизгодна позиция. А той мразеше да го будят през нощта. Ако някой решеше да проникне през този прозорец, със сигурност щеше да излети обратно.

Два без пет сутринта.

Оставаха двайсет и шест часа.

22

Ричър планираше да спи до осем, но го събудиха в шест и половина. Питърсън се появи в стаята и по силата на някакъв примитивен инстинкт ритна леглото, след което благоразумно се дръпна назад. Беше преценил, че това е най-разумният подход. Далеч по-добър от навеждането над леглото, което положително щеше да доведе до счупване на една от ръцете му.

И със сигурност беше прав.

— Какво? — дрезгаво попита Ричър.

— След по-малко от час ще се съмне — отвърна Питърсън.

— Е, и?

— Трябва да тръгваш.

— Къде?

— За лагера на рокерите. Нали сам пожела?

Джанет Солтър вече беше в кухнята. Напълно облечена, тя приготвяше кафе. Старата електрическа кана гъргореше и подсвиркваше.

— Трябва да изляза — съобщи ѝ Ричър.

— Знам — кимна тя. — Мистър Питърсън ми каза. Ще се оправите ли?

— Надявам се.

— Не виждам как. Там има поне стотина мъже, а вие разполагате само с шест патрона.

— Нуждаем се от информация.

— Въпреки това.

— Имам Четвъртата поправка на своя страна. Стига ми. Ако пострадам или не се върна, ченгетата ще получат достатъчно основания за обиск. Но рокерите не го искат и по тази причина ще пипат с ръкавици.

— Трудно ми е да си го представя.

— Вие ще се оправите ли тук?

— Надявам се.

— Ако полицаите отново се оттеглят, вземате револвера и се заключвате в мазето. Няма да отваряте на никого с изключение на мен.

— Ще ни трябва ли парола?

— Коя е любимата ми книга?

— Нали казахте, че нямате такава?

— Наистина нямам. Значи това ще бъде верният отговор.

Каната утихна и Ричър щедро напълни една от шестте бели чаши, подредени на плота.

— Дали полицаите отново ще се оттеглят? — попита Джанет Солтър.

— Вероятно не.

— В затвора може да избухнат нови размирици.

— Едва ли. Подобни бунтове са рядко явление. Като революциите в историята. Нуждаят се от подходящи условия.

— А ако стане бягство?

— Това е още по-малко вероятно. Бягството е трудна работа. Надзирателите вземат необходимите мерки.

— Значи край на проблемите ми, така ли?

— Възможно е.

— Ще се върнете ли тук?

— Мисля, че магистралата все още е затворена.

— А какво ще правите, когато я отворят?

— Не знам.

— Според мен ще поемете за Вирджиния — каза Джанет Солтър.

— Тя може би е омъжена.

— Трябва да я попитате.

— Може би ще го направя — усмихна се Ричър.

Питърсън го инструктира в антрето. Резервната кола без отличителни знаци чакала отвън, затоплена и с работещ двигател. Била надеждна, минала неотдавна на преглед. С пълен резервоар, вериги на задните колела и зимни гуми на предните. Нямало пряк път до лагера. Трябвало да тръгне първо на юг, по посока на магистралата. На километър и половина преди детелината да завие на запад и да поеме по стария път, успореден на магистралата.

— Същият, на който са убили адвоката — кимна Ричър.

— Да, но доста по на изток. Не трябва да спираш, ако някой ти махне.