Читаем 61 часа полностью

Напълно лишено от смисъл желание, точно като това на началник Холанд предишната вечер. Ако нещо се беше случило, охраната едва ли щеше да се мотае наоколо без работа.

— В библиотеката е — обяви жената от дневната смяна.

Ричър я завари седнала в любимото си кресло. Този път четеше някаква стара книга с прашна корица, чието заглавие беше изписано с твърде дребни букви, за да се вижда от разстояние. Револверът все още издуваше джоба ѝ.

Тя вдигна глава и го огледа.

— Ръкавици от ярешка кожа?

— Изкуствена — поклати глава той. — Но не се оплаквам.

— Научихте ли нещо?

— Научих много неща.

Той се качи в колата и подкара към полицейския участък. Откри Питърсън в общата зала.

— Холанд беше прав — заяви той. — Нямат намерение да се появяват тук, а само блъфират. Или някой друг го прави от тяхно име. Нямаме представа кой се е обадил. Може би самият стрелец, опитвайки се да спечели време и пространство, като ви прати за зелен хайвер.

— Е, не успя, който и да е той. А сега ние ще ги ударим.

— В такъв случай побързайте, защото имат намерение да се изнасят.

— Те ли ти го казаха?

— Спомни си за онова обаждане от Агенцията за борба с наркотиците. Някога да си продавал къща?

— Веднъж.

— Преди това я почисти, нали? Придаде ѝ добър вид?

— Боядисах оградата.

— А те изриват снега. Всичко е излъскано. Дрехите им са прибрани в кашони. Хранителните запаси са сведени до минимум. Собственикът на обекта, който и да е той, го продава на някой друг.

— Кога тръгват?

— Скоро.

— Създадоха ли ти проблеми?

— Не.

— Повярваха ли, че си представител на военните?

— Нито за миг. Но явно бяха получили заповед да се държат прилично. Да не създават проблеми в района на обекта. Собственикът определено не иска да бъде компрометиран. Затова не ми причиниха нищо.

— Това място няма собственик. Земята е публична собственост.

— Но носи печалба на някого. Следователно някой смята, че го притежава. А рокерите са негови служители. Работни пчелички. Сега са получили заповед да се изтеглят, може би на друг обект.

— Платон Мексиканеца.

— Който и да е — сви рамене Ричър.

— Откри ли някаква лаборатория? — попита Питърсън.

— Искам да погледна онова, което сте открили на паркинга пред ресторанта.

— Защо?

— Защото такъв е ходът на разсъжденията ми. Стъпка по стъпка.

Питърсън сви рамене и му направи знак да го последва. Излязоха в коридора, завиха зад завоя и спряха пред склада за веществени доказателства. Отпред имаше празно остъклено гише. Питърсън го заобиколи, извади връзка ключове и отвори вратата.

— Чакай тук.

Върна се след десет секунди. В ръцете си държеше голям найлонов плик. Към него беше пришит формуляр за обиск с четири различни дати и подписи. Вътре беше пакетът, който Джанет Солтър беше описала. Блокче бял прах, гладко и твърдо, увито във восъчна хартия. Върху хартията беше изрисувана корона с три точици, изобразяващи скъпоценни камъни.

— Изследвахте ли го? — попита Ричър.

— Разбира се. Без съмнение метамфетамин. Почти килограм, с висока чистота. Почти клинична концентрация. Много добра стока, ако си падаш по дрогата.

— Цена двеста хиляди.

— Милион по улиците на Чикаго, след като бъде разпределен на дози.

— Имаш ли представа какво означава рисунката?

— Не. Винаги слагат някакво лого. Това е пазар, на който търговската марка има значение.

— Разполагате и с парите на купувача от Чикаго, нали?

— Разбира се.

— Мога ли да ги видя?

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, но много обичам да гледам такива неща.

Питърсън изчезна в склада и миг по-късно се върна с още един найлонов плик. Същият размер като предишния, със същия формуляр от външната страна. Пълен с дебели пачки долари, пристегнати с ластик.

— Е? — погледна го въпросително той.

— За колко време ще спечелиш толкова пари?

— След данъците ли? Не искам дори да си помисля.

— Истинска ли е восъчната хартия, в която е увита дрогата?

— Не, по-скоро прилича на целофан. Пожълтяла е, но е от високо качество. Свидетелство за добре изпипана операция.

— Ясно.

— И тъй, откри ли лабораторията им?

— Не.

— Разгледа ли каменната сграда?

— Само отвън.

— Разбра ли какво представлява?

— Не, но разбрах какво не представлява.

Ричър се върна в общата зала, седна зад ъгловото бюро и набра деветка за външна линия. А после и номера, който помнеше наизуст.

— Да?

— Аманда, моля.

Прищракване, тихо бръмчене. Гласът. Звучеше уморено и малко раздразнено.

— В момента можех да бъда някъде в Афганистан — каза тя. — Ако не спреш да ми звъниш, май ще подам молба за преместване.

— Храната там е много добра — отвърна Ричър. — Нищо не може да се сравнява с очи на козел в кисело мляко.

— Бил ли си там?

— Не, но съм говорил с хора, които са били.

— Нямам новини за теб.

— Знам. Не си открила парите, които са наводнили Министерството на отбраната.

— Опитах се, но не успях.

— Няма как да ги откриеш, тъй като изобщо не са стигнали до министерството.

— Защо?

— Защото боклукът се изхвърля.

— Какво означава това?