Читаем 61 часа полностью

— Тя е кръстена на това място — кимна Джанет Солтър. — Когато са я строили, градът е стигал само до Трийсет и четвърта улица. Жилищното строителство нагоре до Седемдесет и втора изглеждало налудничаво, да не говорим за Уест Сайд. Все едно да живееш в Дакота, казвали хората. Така се родило името. Предприемачът, който построил Дакота Билдинг, притежавал част от акциите на „Шевни машини Сингер“. Което ни връща към кутийката с машинно масло, която използвахте преди известно време. Светът е малък, нали?

Ричър я остави да говори. Пропускаше голяма част от казаното, бе насочил вниманието си изцяло към улицата. Мисис Солтър се впусна в дълги обяснения за историята на щата. Търговци и изследователи, експедицията на Луис и Кларк, сиуксите, златната треска, вождовете Лудият кон и Седящият бик, Форт Пиер, генерал Къстър, Черните хълмове, клането в Ундед Ний, прашните бури, някакъв тип на име Брокоу, за когото тя твърдеше, че бе работил в телевизията.

Единайсет без пет през нощта.

Оставаха двайсет и девет часа.

Ричър приключи осмата си обиколка на вътрешния периметър. Не забеляза нищо обезпокоително. Зад прозорците се виждаше само бяла пустош, осветена от лунните лъчи. Тишината се нарушаваше единствено от циркулацията на водата в тръбите за отопление и острото пропукване на леда по первазите, което свидетелстваше за усилващия се студ. Земята беше попаднала в леден капан. Той се замисли за пионерите авантюристи, които беше споменала Джанет Солтър. Какво ги бе задържало на това място, по дяволите?

Гласът ѝ го настигна, докато се спускаше обратно по стълбите.

— Някой идва! — предупреди тя.

Ясно и високо, но без допълнителна информация. Без числа, местоположение, посока или описание. Той влезе в гостната, плъзна се покрай нея и приближи прозореца. Някакъв човек вървеше пеша по средата на улицата, идвайки отляво. Дребен, почти безформен в огромната си шуба с качулка. На лицето му имаше скиорска маска. Плюс шал, ръкавици и ботуши. Ръцете му бяха празни, отпуснати покрай тялото.

Придвижваше се бавно и внимателно и гледаше къде стъпва. Спря пред алеята за автомобили на Джанет Солтър и остана там.

— Познавате ли го? — попита Ричър.

— Почакайте — отвърна тя.

Човекът започна да се обръща. Направи скован полукръг и спря. Главата му беше извърната надолу, към началото на уличката. Оттам се появи куче. Голямо, с гъста бяла козина. Човекът се обърна и продължи нагоре, следван от кучето.

— Съсед — обяви Джанет Солтър. — Всъщност съседка. Мисис Лоуъл. Трудно ми беше да я разпозная в тези дрехи.

Ричър изпусна въздишка на облекчение.

— Не е ли съпруга на полицай със същото име?

— Беше. Полицай Лоуъл се изнесе преди една година. Имаха някакви разправии.

— Какви разправии?

— Не знам.

— Днес видях този Лоуъл. Питърсън го нарече странна птица, защото четял книги.

— Наистина е така. Често е идвал да заема книги от библиотеката ми. И той е от стар род като мен.

— Познавате ли партньора му?

— Полицай Каплър? О, да, виждала съм го.

— И?

— Преселник от Флорида. Което ми се стори доста странно.

— И на мен — рече Ричър и проследи мисис Лоуъл, която изчезна нагоре по уличката, следвана от кучето си.

Не проговориха в продължение на половин час. Часовникът в главата на Ричър отмерваше последните минути преди полунощ.

— Уморена ли сте? — попита той.

— Не съм си задавала този въпрос — отговори Джанет Солтър.

— Легнете си, ако искате. Мога да се оправя и сам.

— Като стоите прав, за да чуя, когато заспите и паднете на пода?

— Няма да заспя — усмихна се Ричър.

— А аз няма да си легна. Трябва сама да се справя с всичко това. Изобщо не биваше да ви замесвам.

— Споделеният проблем е половин проблем.

— Може да ви убият.

— Едва ли.

— Женен ли сте?

— Не — отвърна той, без да отделя очи от прозореца.

— А били ли сте някога?

— Не.

— Единствено дете?

— Имах брат, с две години по-голям от мен. Работеше в Министерството на финансите. Загина при изпълнение на служебния си дълг.

— Съжалявам.

— Нямате вина за това.

— Винаги ли отклонявате съчувствието по този начин?

— В повечето случаи.

— Значи сте последна издънка на фамилията.

— Предполагам. На неособено голяма фамилия.

— Също като мен. Всичките ми прадеди са били разбойници.

— Къде се е намирала златната ви мина?

— В Черните хълмове. Защо?

— Питърсън е на мнение, че военните съоръжения западно от тук са главно подземни. А аз се питам дали не са използвали някакви стари галерии.

— Не, тук няма галерии. Само дебел пласт прерийна почва, под който има скала.

— Родителите ви бяха ли живи, когато заминахте за колежа?

— Защо питате?

— Защото, ако са били живи, вероятно са ви съобщавали всички местни новини в писмата си. Включително слуховете и клюките. Може би са споменали нещо и за онова място. Недостатъчно, за да привлече вниманието на аналитичния ви ум. Нещо незначително.

— Нищо, което си струва да бъде споменато.

— Опитайте все пак.

— Единственото, което знам, е, че съоръжението е било построено, но не е било използвано. Може би защото целта на строителството е била отблъскваща. Около нея е имало и някакъв скандал.

— Каква е била целта на строителството?