Читаем 61 часа полностью

— Значи е взел автобуса от Форт Худ, но после го е зарязал. Джорджтаун е близо до Остин, но не съвсем. През цялото време е гледал през прозореца. Един мотел, втори, трети. Запечатвал ги е в паметта си. Слязъл е на автобусното депо и е тръгнал обратно пеша. Не е искал непознати територии, но и е нямал желание да върви твърде дълго пеш. Било е прекалено опасно. Чувствал се е незащитен. Но дори и с тези мисли в главата не е одобрил най-близкия до депото мотел. Би било твърде явно. Избрал е втория. И в момента е там, с окачена верига на вратата на стаята. Запълва времето си с гледане на местните телевизионни канали.

Гласът насреща мълчеше.

— Почакай за момент — рече Ричър, внимателно остави слушалката на масичката и се изправи. Провери кухнята, а после и библиотеката. Нищо. Надникна в гостната. Джанет Солтър стоеше в дъното, права и неподвижна като скала.

На улицата не се виждаше нищо.

Никой не идваше.

Ричър се върна в антрето, седна на стола и вдигна слушалката.

— Нещо друго? — попита гласът.

— Не че има някакво значение, но той е пътувал в предната част на автобуса.

— Продължаваш да дрънкаш глупости!

— Било е предпазна мярка. Не е искал да изпъква като беглец. От малък са го учили, че лошите момчета сядат най-отзад. Но той е капитан от Четвърта пехотна дивизия. Вероятно праволинеен човек. Помни училищния автобус от детството си. Мексиканците сядали най-отзад, не и той.

Мълчание.

— Джорджтаун — повтори Ричър. — Вторият мотел на север от автобусното депо. Проверете го.

Мълчание.

— Къде най-близо са хората ти?

— Имам няколко души във Форт Худ.

— Заповядай им да тръгват. Разстоянието е не повече от осемдесет километра. Нищо няма да ти струва.

Мълчание.

— Не забравяй, че информацията ми трябва за утре — добави Ричър и затвори. Върна стола на мястото му, прекоси антрето и влезе в гостната.

Погледна през прозореца.

Нищо.

Никой не идваше.

Десет без пет вечерта.

Оставаха трийсет часа.

20

Стенният часовник звучно тиктакаше. Всяка отминала секунда беше малка победа за Ричър. Безредиците в затвора не можеха да продължат вечно. Началната им фаза би трябвало да е кратка. Вземане на заложници, окупиране на територии, после следва затишие. Това бе времето за тактически корекции. И за прегрупиране на надзирателите. А също така и за освобождаване от наряд на част от полицейските подкрепления. Ричър го знаеше.

Следователно го знаеше и нападателят.

Ричър не разбираше защо още го няма. Мишената му бе само една старица, затворена в къщата си. Какво чакаше?

* * *

В десет и половина Джанет Солтър предложи да направи кафе, но Ричър не ѝ позволи. Може би онзи чакаше точно това. Електрическата кана се нуждаеше от вода. А тя идваше от чешмата на мивката, която се намираше под прозореца. Ангажираната с тази дейност посивяла глава на половин метър отвъд стъклото със сигурност ще бъде изкушаваща мишена. Затова той сам направи кафето, но след внимателна проверка на околността. Която се оказа ненужна. Измъкна се от Задната врата без шуба, шапка и ръкавици. Студът се стовари отгоре му като леден юмрук. Страшен студ. Пронизващ, сковаващ. Далеч под нулата. Толкова далеч, че той дори не си направи труда да отгатне градусите.

Прибра се обратно. Навън не дебнеше никой. Защото беше почти невъзможно. Само за минута човек би започнал да трепери толкова силно, че не би могъл дори да вижда, а камо ли да се прицели. След час положително би изпаднал в кома, а след два би умрял.

След тези разсъждения състоянието на нещата се поизясни. Дългото незабелязано промъкване през снега отпадаше. Опасността щеше да дойде отпред. Нападателят трябваше да се появи с автомобил, да изскочи от него и да действа светкавично. Ричър изчака каната да забълбука, напълни две чаши и ги отнесе в гостната. Там обяви промяната в плана — през следващия час двамата щяха да се редуват на прозореца, през десет минути.

Следващият час се точеше бавно. Никой не се появи пред къщата. Светът навън беше мъртъв. Дълбоко замразен. Нищо не помръдваше освен вятъра. Духаше от запад, силен и стабилен. Отвяваше сухия сняг, ледът под него леко проблясваше на лунната светлина. Величествена и сурова демонстрация на природната стихия. Джанет Солтър докосна регулатора на стената и отоплението се усили. Грешка, поклати глава Ричър. Топлината прави хората сънливи. Но не можеше да я остави да мръзне. Беше чел достатъчно истории за замръзнали в домовете си възрастни хора, станали жертва на хипотермията.

— Някога били ли сте тук през зимата? — попита тя.

— Не съм бил тук през никой сезон — отвърна той.

— А в Северна Дакота?

— Бил съм единствено в Дакота Билдинг в Ню Йорк.