Читаем 61 часа полностью

Холанд се обърна да го погледне. Лицето му колебливо се сбърчи като това на полицайката от антрето преди малко.

— Какво става там? — подхвърли Ричър.

— Белите и чернокожите са се сбили. Нормални затворнически безредици.

— Първи за този затвор?

— Да.

— Много навреме.

— На мен ли го казваш?

— Какво ще стане, ако не се появиш?

— Участъкът ще изпадне в немилост, а мен ще ме уволнят. А после не знам.

— Тогава върви.

— Не искам.

Проста и ясна декларация. Начинът, по който я изрече, сочеше, че е намислил нещо, което е извън дълга му към мисис Солтър. Може би искаше да остане на топло и сигурно място далеч от затвора.

Или просто беше уплашен.

— Работил ли си някога в затвор? — попита Ричър.

— Не.

— Няма нищо сложно. Седиш зад оградата или в някоя от вишките. Ако някой се опита да избяга, просто го застрелваш. И толкова. Те знаят правилата. В това време едва ли ще опитат. Ще останат вътре и ще продължат да се бият. После ще се укротят. Винаги става така. Вие ще измръзнете и ще ви стане скучно, но нищо повече.

— А ти работил ли си в затвор?

— Всичко съм работил. Дори лична охрана. При цялото ми уважение мога да се справя по-добре от теб. Ако ми позволиш. По този начин всички печелят.

— Не знам.

— Аз ще се погрижа за ситуацията тук, а ти — за твоите хора там.

— Може да продължи часове, а дори дни.

— По-скоро седмици. Но в такъв случай вие ще можете да се прегрупирате.

— Мислиш ли?

Ричър кимна.

— Не можете да работите двайсет и четири часа в денонощието в продължение на седмици. Поне не всички. След като първоначалната паника отмине, ще трябва да проявите някаква гъвкавост.

Холанд не отговори. Сирените навън внезапно замлъкнаха. Тишината се стовари със страшна сила. Пълно отсъствие на звуци. Сякаш въздухът беше замръзнал.

— Това може би означава, че наистина трябва да си там — обади се Ричър.

Холанд кимна. Бавно и колебливо. Веднъж, после втори път. Главата му се завъртя към Джанет Солтър.

— Качете се с мен в колата — нареди той. — Искам да знам, че сте в безопасност.

— Не е разрешено, началник Холанд. Правилата са си правила. Не се безпокойте. В компанията на мистър Ричър ще бъда в безопасност.

Холанд остана на място още миг, после кимна за трети път. По-изразително. Беше взел решение. Обърна се и тръгна към вратата. Двигателят на колата му продължаваше да работи. Зад багажника се виеше малко облаче пара. Холанд седна зад волана, направи обратен завой и изчезна. Белите изпарения се стопиха в ледения въздух, потракването на веригите заглъхна.

Ричър затвори вратата.

В къщата отново се възцари тишина.

От тактическа гледна точка беше най-добре Ричър да затвори Джанет Солтър в мазето. Но тя отказа. Остана в антрето, сложила длан върху ръкохватката на револвера в джоба си. Погледна първо в едната посока, после в другата. Сякаш изведнъж беше проумяла, че четирите стени, които би трябвало да я предпазват, всъщност са четири различни посоки за проникване. Вратите и прозорците бяха навсякъде. И можеха да бъдат разбити за секунди.

Другата възможност беше да я затвори в спалнята ѝ. Вторите етажи ставаха обект на нападение далеч по-рядко от първите. Но тя не прие и тази възможност, изтъквайки, че горе няма накъде да бяга.

— Няма да бягате, а ще стреляте — рече Ричър.

— Сигурно, поне докато вие сте тук.

— Дванайсет дупки в нападателя звучат по-добре от шест.

Тя замълча за момент, а после го погледна така, сякаш насреща ѝ стоеше извънземно.

— Трябва ли да патрулирате отвън?

— Не.

— Защо?

— Защото ще ми отнеме много време да се придвижа от предната към задната част на къщата, ако това се наложи. А и ръкавиците ще ми попречат да натисна спусъка.

— Значи ще чакаме тук, така ли?

— Да, ще чакаме тук — кимна Ричър.

* * *

Влязоха в гостната. Ричър прецени, че там е най-сигурно. От прозореца се виждаше градинската портичка. Оттам беше най-вероятният път за проникване предвид дълбокия сняг. Гостната си оставаше най-доброто място дори при отсъствието на опит за проникване. Местоположението ѝ под покрива на верандата и вътрешната ѝ дълбочина означаваше, че евентуалният снайперист трябва да заеме централно-хоризонтална позиция, за да произведе изстрел. И щеше да бъде засечен още преди да се прицели.

Разбира се, съществуваха и други опасности, и то много. Начело в списъка бяха запалителните бомби. Но ако някоя литнеше към тях, изборът на стаята едва ли щеше да има значение.

Стенният часовник отбеляза девет. Първият час, който бяха прекарали само двамата. Уличката отвън беше безлюдна. Ричър предприе внимателен оглед на вътрешния периметър. Входната врата беше заключена. Всички прозорци на първия етаж бяха плътно затворени, включително френските в библиотеката. Задната врата също беше залостена. Прозорците на втория етаж бяха наред. Повечето от тях бяха недостижими без стълба. Най-вероятното място за проникване беше прозорецът на спалнята, от който започваше полегатият покрив на верандата. Но той беше затрупан с дебел пласт сняг, хлъзгав и опасен. Което означаваше достатъчна сигурност.