Читаем 61 часа полностью

Ричър се подчини. Влезе в стаята с книгите и попита:

— Как е работата?

— Коя работа? — изгледа го Холанд.

— Онази кола в източния край на града. С мъртвец зад волана.

— Не сме сигурни, че първоначалните ни заключения са верни. Имам предвид прекъсването на веригата. Може би е просто обир, който завършва зле.

— Как така?

— Човекът е бил адвокат, но в колата му нямаше куфарче. Чувал ли си подобно нещо? Адвокат без куфарче! Може би го е взел някой.

— Портфейлът беше ли в джоба му?

— Да.

— А часовникът на ръката му?

— Да.

— Очаквали ли са го в затвора?

— Името му го няма в списъка на посетителите. Клиентът му не е подавал молба за среща. Но от службата му твърдят, че са го повикали по телефона.

— Значи не е обикновен обир. Някой го е подмамил там. Не е носил куфарче, защото не е очаквал да записва каквото и да било, свързано с текущите му дела.

— Може би. Разследването продължава.

— Кой се е обадил в службата му?

— Мъжки глас. Същият, който го е търсил пет пъти преди това. Използвал е мобилен телефон, който не можем да проследим.

— Кой е клиентът му в затвора?

— Някакъв полуидиот, от когото не успяхме да измъкнем нищо свързано. Арестувахме го преди два месеца, докато се готвеше да подпали една къща. Още чакаме заключението на психолозите. Той говори само с когото пожелае. Иначе не отронва нито дума.

— Май твоят приятел рокер е направил добър избор — отбеляза Ричър.

От кухнята долетя шумно гъргорене. Водата в електрическата кана беше завряла. Във въздуха се разнесе аромат на кафе. Колумбийско, едро смляно, сравнително прясно, безпогрешно определи Ричър.

— Ние с мисис Солтър си говорихме за суровините, които използва предполагаемата лаборатория в някогашната казарма — каза той.

— А ти смяташ, че проявяваме небрежност, а? — изгледа го началникът. — Мислиш, че я излагаме на ненужен риск, въпреки че разполагаме с алтернатива?

— Не съм казал такова нещо.

— Опитахме се, повярвай ми. Но през Болтън не преминава абсолютно нищо. Сигурни сме в това. Остава да се снабдяват някъде от запад. Но за магистралата отговарят магистралните патрули. Ние нямаме никаква юрисдикция там. Контролираме единствено двупосочния път, който минава северно от лагера. Разполагаме колите си на случаен принцип. В буквалния смисъл на думата. Преди дежурство просто хвърлям заровете на бюрото си.

— Видях ги — рече Ричър.

Холанд кимна.

— Правя го, защото не можем да си позволим пълна блокада. Досега нямаме късмет. Предполагам, че ни наблюдават доста внимателно.

— Ясно.

— Съдебният процес ще ни свърши работа. Или споразумението преди него. Няма как да стане по-рано. След един месец всичко ще приключи.

— Питърсън каза, че няма начин да заобиколите кризисния план.

— И е прав. Разбира се, ние възразихме на условията, но договорът беше сключен от кмета. За много пари, с куп допълнителни клаузи. Според една от тях Министерството на правосъдието ще ни наблюдава цяла вечност.

— Харизан кон, а?

— Повече неприятности, отколкото ползи — кимна Холанд. — Но аз все пак не съм собственик на мотел.

Ограденото имение на Платон се простираше на площ от четирийсет хектара. Пътеката през храсталаците беше дълга пет километра. Идеята му хрумна чак когато стигна далечния ѝ край. Дръзка, както обикновено. АБН се готвеше да арестува руснака и това бе факт. Но Платон нямаше намерение да се изпречва на пътя им. Агентите трябва да видят с очите си как стоката преминава в ръцете на руснака. Но каква стока? Без съмнение нещо, което ще поддържа обвинението. Но не и количеството, което е заплатено. Предвид обстоятелствата би било ненужна проява на щедрост. Може да задържи една малка част. Всъщност една голяма част от договореното количество. Какво ще може да направи шибаният руснак? Да реве в някоя килия на затвора със строг режим и да проклина съдбата си? При всички случаи щеше да го направи. Следователно Платон можеше да му вземе парите, а после да продаде количеството още веднъж. Все едно че продаваш къща. Но този път отнасяш и печката, и стъклата от прозорците, и електрическите крушки.

Този план щеше да удвои транспортните проблеми, но той щеше да се справи. Беше сигурен, че ще намери някакво решение. С всички детайли.

Защото той е Платон, а те не са.

Джанет Солтър сервира кафето в библиотеката. Порцеланова кана, малко сметана, малко захар, три изящни чашки, три чинийки, три лъжички. Явно дежурните полицайки не бяха включени. Може би след предварителна уговорка за разграничаване на служебните от социалните задължения. Може би полицайките бяха доволни от крайния резултат. Ричър често беше изпадал в тяхното положение. Винаги бе по-добре да разделяш нещата и да се концентрираш върху онези, които са част от работата ти.

Джанет Солтър наля кафето. Чашката беше твърде малка за ръката на Ричър, но кафето беше добро. Той подуши аромата му и отпи една глътка. После звънна телефонът на началник Холанд. Той закрепи чашата в едната си ръка, а с другата го измъкна, погледна дисплея и го отвори. Слуша в продължение на осем секунди, след което го изключи и на лицето му се разля доволна усмивка.