Читаем 61 часа полностью

Но Ким Питърсън не спеше. Десет минути след като Андрю Питърсън го остави на мира, Ричър реши да махне четирите празни бутилки, от които се разнасяше застоялата миризма на хмел. Взе по две в ръка и ги понесе към кухнята с надеждата да открие кошче за боклук. Но там завари Ким Питърсън, наведена над отворения хладилник. Светлината на вътрешната крушка беше достатъчно силна, за да прогони мрака от стаята. Ким беше облечена в стар бродиран халат, косата ѝ беше разпусната. Ричър вдигна бутилките в ръцете си с мълчалив въпрос.

— Под мивката — рече Ким Питърсън.

Ричър се наведе и отвори вратичката на шкафа. Вътре бяха подредени други шест празни бутилки.

— Имате ли всичко, което ви трябва? — попита тя.

— Да, благодаря.

— Андрю поиска ли нещо от вас?

— Да, помоли ме да завъртя няколко телефона.

— За военния лагер?

Ричър кимна.

— Ще го направите ли?

— Ще се опитам.

— Добре. Това място направо го подлудява.

— Ще направя всичко възможно.

— Обещавате ли?

— Госпожо?

— Обещайте ми, че ще направите всичко по силите си, ако той ви помоли за помощ. Работи прекомерно и отговаря за всичко. Началник Холанд не познава дори половината от подчинените си и Андрю се товари допълнително.

Ричър влезе в малката баня в съседство с кабинета и взе горещ и продължителен душ. После сгъна дрехите си на стола, на който беше седял Питърсън, и се шмугна под завивките. Пружините на разтегателното канапе жалостиво изскърцаха и увиснаха под тежестта на тялото му. Обърна се на едната страна, после на другата. Послуша силното тиктакане на будилника в продължение на минута и заспа.

Един без пет през нощта.

Оставаха петдесет и един часа.

10

Ричър се събуди в седем без десет сред гробна тишина. Навън валеше сняг на едри парцали и вече беше натрупал около трийсет сантиметра. Нямаше вятър. Милиардите едри снежинки се спускаха отвесно надолу, като миниатюрни парашути. Някои потрепваха, други се въртяха, трети се отклоняваха на сантиметър-два, но всички се подчиняваха на гравитацията и прибавяха незабележимата си тежест към дебелата бяла покривка. Част от тях се задържаха по жиците и оградите и им придаваха причудливи издължени форми.

Леглото беше топло, но въздухът в кабинета беше студен. Желязната печка беше угаснала, защото бе изчерпала запасите си от дървени пънове. А може би и заради прекъснатия приток на въздух. Какви са правилата за госта при такива обстоятелства, запита се Ричър. Трябваше ли да стане, да отвори въздушните клапи и да сложи нови дърва? С това щеше ли да помогне на домакините, или само щеше да ги подразни? Нямаше ли да наруши някакъв предварително установен ред, принуждавайки ги да излизат посред нощ за дърва?

В крайна сметка не предприе нищо. Просто придърпа одеялото до брадичката си и отново затвори очи.

Седем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и пет часа.

На две хиляди и седемстотин километра на юг, осем без пет. Платон закусваше в по-малката от двете трапезарии на открито. По-голямата беше запазена за официални вечери и затова се използваше по-рядко. Официалните вечери означаваха бизнес, но голяма част от сегашните му бизнес партньори бяха руснаци, които не си падаха по вечерните жеги на сто и шейсет километра от Мексико Сити. Те предпочитаха климатичните инсталации. Въпрос на навик, помисли си Платон. Беше чувал, че в някои части на Русия е толкова студено, че плюнката ти замръзва и се превръща в камък още преди да падне на земята. Но не вярваше, че е чак така. Можеше да приеме, че в отделни части на Русия са измерени рекордно ниските температури, надлежно отбелязани в различни справочници. Можеше да се съгласи дори с факта, че малко количество телесна течност може да замръзне по пътя си от устата до земята. Но за да оцелее при такива условия, човек трябва да носи скиорска маска, изработена от коприна или някаква модерна изкуствена материя, през която плюенето категорично беше изключено. Платон си даваше сметка, че екстремно ниските температури вървят ръка за ръка с изключително ниска влажност на въздуха — факт, който превръщаше плюенето в нещо напълно непрактично. От всичко това следваше, че горният анекдот е само илюстративен, напълно лишен от функционалност.

Платон се гордееше с анализаторските си способности.

Мислеше за руснаците, защото само преди час един от тях му беше направил интересно предложение по телефона. В рамките на обичайното, разбира се. Братовчедът на приятел на зетя на руснака се нуждаел от определено количество субстанция, ще може ли Платон да помогне? Основният приоритет на Платон беше да помогне на самия Платон, разбира се. Затова той се зае да разглежда предложението именно в тази светлина и стигна до едно доста интересно решение, което след известно шлифоване и умел пазарлък би могло да се превърне в изгодна сделка. Всъщност в страшно изгодна сделка — разбира се, еднопосочна и изцяло в негова полза. Но той все пак беше Платон, докато безименният руски братовчед не беше.

Условията за успешната реализация бяха три.