Читаем 61 часа полностью

— Поведението ти е странно. А ченгетата не обичат странните неща.

— Какво му е странното? Не е ли по-странно цял живот да седиш на едно и също място?

Питърсън замълча за момент, после поклати глава.

— Всеки има някаква собственост.

— На мен не ми трябва. Когато пътуваш без багаж, стигаш по-далеч.

Питърсън замълча.

— При всички случаи не съм проблем за теб — добави Ричър. — За пръв път в живота си чувам за Болтън. Ако онзи шофьор не беше завъртял по-рязко волана, сега щях да съм в Маунт Ръшмор.

Питърсън неохотно кимна.

— Това не го оспорвам.

Десет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и четири часа.

* * *

На две хиляди и седемстотин километра на юг, затворен в имението си на сто и шейсет километра от Мексико Сити, Платон също вечеряше. В чинията му имаше сочно телешко филе, докарано по въздуха чак от Аржентина. Наближаваше единайсет вечерта местно време. Късна вечеря. Платон беше облечен в бели панталони и бяла риза, а краката му бяха обути в черни мокасини. Всичко беше закупено от детските щандове на „Брукс Брадърс“. Обувките и дрехите му стояха много добре, но въпреки това изглеждаха странно. Може би защото бяха създадени за дебелички бели американчета от средната класа, а не за възрастни ниски мъже с шоколадов цвят на кожата и бръснати глави. Но Платон държеше на готовото облекло, защото не би могъл да понесе процедурите по вземането на мерки. Шивачите щяха да замълчат при вида на цифрите, отбелязани на рулетката, а после щяха да направят всичко възможно да ги съобщят с неутрален тон на колегите си кроячи. Поправката на готови дрехи беше също така немислима. Той не можеше да си представи посещенията на изнервени местни шивачки, които напразно ще се опитват да скрият излишните парчета плат.

Остави вилицата и избърса устните си с голяма бяла салфетка. После взе телефона и натисна зеленото бутонче два пъти, за да извика на екрана последното обаждане.

— Няма смисъл да чакаме — каза той, когато насреща вдигнаха. — Изпрати човека да премахне свидетеля.

— Кога? — попита мъжът в градската къща.

— Когато е най-разумно.

— Добре.

— Премахни и адвоката, за да прекъснем веригата.

— Добре.

— А на онези идиоти им дай да разберат, че са ми задължени. Много задължени.

— Добре.

— Предай им, че не искам повече да ме занимават с подобни глупости.

* * *

Ричър зададе следващия си въпрос едва след като преполови печеното.

— Защо беше блокирана онази улица?

— Може би заради паднал електрически кабел — отвърна Питърсън.

— Едва ли. Би означавало, че имате странни приоритети. Нима бихте оставили двайсет старци да мръзнат цял час на заледената магистрала заради някаква жица на безлюдна уличка?

— Може би е имало леко пътно произшествие.

— Същият отговор.

— Какво значение има? По това време вие вече бяхте в града.

— Колата ви е стояла там два часа, а може би и повече. Следите от гумите ѝ бяха почти засипани. Но ти каза, че не разполагате със свободни хора.

— Самата истина. Полицаят не беше свободен, защото изпълняваше задача.

— Каква задача?

— Това не е твоя работа.

— С колко хора разполагате в участъка?

— С достатъчно.

— И всички бяха заети?

— Точно така.

— Колко от тях бездействаха в колите си, седнали на топло?

— За да получиш отговор на този въпрос, трябва да се преместиш в Болтън и да си плащаш данъците. Едва след това можеш да го зададеш на кмета или на полицейския началник Холанд.

— Можеше да се простудя.

— Но не си.

— Рано е да се каже.

Продължиха да се хранят мълчаливо. После звънна телефонът на Питърсън. Той вдигна, послуша малко и го изключи.

— Трябва да тръгвам — изправи се той. — Ти ме чакай тук.

— Не мога, защото затварят. Часът е десет. Сервитьорката чака само нас, за да си тръгне.

Питърсън замълча.

— Не мога да вървя пеша, защото не знам къде отивам — добави Ричър. — А и бездруго е много студено.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ще стоя в колата. Просто не ми обръщай внимание.

— Добре — кимна най-сетне Питърсън, но не изглеждаше доволен.

Ричър остави на масата банкнота от двайсет долара и сервитьорката го дари с усмивка. Че как иначе, рече си той. Две пържоли и чаша кафе по цените в Южна Дакота означаваха, че ѝ оставя шейсет процента бакшиш. А може би и сто процента, ако Болтън случайно е от онези градчета, в които ченгетата се хранят безплатно.

Купето на патрулката все още не беше изстинало. Питърсън стъпи на газта, веригите захапаха и колата се стрелна напред. По улиците нямаше никакво движение с изключение на снегорините, които усърдно разчистваха снега. Ричър имаше проблем със снегорините. Не със самите машини, а със сложната дума. По-точното им наименование би било булдозери. Но Питърсън очевидно нямаше подобни проблеми, защото ги задмина, а после натисна педала докрай и патрулката се понесе напред, без да намалява на завоите и без да се съобразява със светофарите.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Западните покрайнини.

— Защо?

— Нарушители.

— В нечий дом?

— На улицата. По сигнал от квартални доброволци.