Читаем 61 часа полностью

Цистерната направи широк кръг и спря под крилото на самолета. Камионът за обезледяване спря зад нея. Шофьорите слязоха. Не проявиха видима реакция към температурата. Бяха от Рапид Сити и знаеха какво е студ. Те също бяха облечени с пухени якета. Бели, средни на ръст, слаби и стройни. Закалени местни хора, отдавна свикнали с капризите на природата. Личеше си по жилестите им ръце и крака, по главите и телата. Най-много трийсетгодишни, въпреки че изглеждаха на четирийсет.

Платон се движеше в кордона на шестимата мъже. Без видима причина. Може би по навик, може би си придаваше важност. Всички бяха въоръжени с картечни пистолети „Хеклер & Кох“, модел МР5К, преметнати през раменете им на найлонови ремъци. С къси дула и приклади, черни и смъртоносни. Трийсет патрона в пълнителя. Стърчаха гордо над пухените якета. Прикладите надясно, цевите наляво. Това означаваше, че всичките седмина бяха десняци. И всичките имаха раници. Черен найлон, почти празни, с нещо дребно на дъното. Вероятно фенерчета, помисли си Ричър. А може би и резервни пълнители. Те никога не са излишни. При автоматична стрелба МР5К изпразваше един пълнител за по-малко от две секунди.

Другото им име беше портативни леки картечници. Най-добрият приятел на производителите на патрони.

Ричър слезе от кабината. Студеният вятър го подхвана. Момчетата от Рапид Сити продължаваха да не му обръщат внимание, но мексиканците здравата трепереха. Лицата им бяха замръзнали в учудени гримаси. Бяха излетели в топлата нощ, напълно съзнавайки, че отиват на студено. Но едно е да осъзнаваш смисъла на думата „студ“, а съвсем друго е да го изпиташ. Пистолетът на Платон леко подскачаше на гърдите му, тъй като цялото му тяло трепереше. Той непрекъснато крачеше напред-назад и потропваше, за да стопли краката си. Може би част от това поведение се дължеше на раздразнение. Личеше, че е ядосан. Чертите на мургавото му лице бяха свити в мрачна гримаса.

Момчетата от Рапид Сити не я разчетоха правилно.

Шофьорът на цистерната направи крачка напред, разпери ръце и игриво подхвърли:

— Ето ни и нас.

Съвсем излишно изявление. Платон вдигна глава да го погледне и хладно попита:

— Е, и?

— Ще ни трябват още пари.

Предварителен план. Очевидно обсъден с колегата му от другия камион. Най-вероятно в бара, на третата бира. А може би на четвъртата. Показваш наградата на някого, а после я прибираш. Достатъчен повод да поискаш още.

Безотказен похват.

— Колко още? — попита Платон на съвсем приличен английски, с лек акцент. Малко забавен и неясен поради студа и свистенето на реактивните двигатели.

Шофьорът на цистерната беше свикнал да говори на подобен звуков фон, защото беше работил на летище. Платон премина на испански, който беше достатъчно бавен поради студа и Ричър успя да го разбере.

— Знаете ли как се работи с тази техника?

— Мисля, че да — отговори четвъртият от кордона.

— Мислиш или можеш?

— Правил съм го преди време. Имам предвид зареждането с гориво. Обезледявал съм, но рядко. Не се е налагало. Но това не е кой знае колко трудна работа. Просто пръскаш крилата със спрей.

— Да или не? — пожела да узнае Платон.

— Да.

Платон се обърна към момчетата от Рапид Сити, вдигна пистолета и пусна един откос в гърдите им. Просто ей така. Без дори да си сваля ръкавицата. Автоматичен откос. Първо единия, после другия. Два къси откоса, без почти никаква пауза. Девет-десет патрона всеки. С невероятна скорост. Лаещ звук, ярки трийсетсантиметрови пламъци от дулото. Блестящите лъскави гилзи изтракаха на бетона. Двете жертви рухнаха, облени в кръвта от разкъсаните си тела и посипани с перушината на надупчените си якета. Първо единият, после другият. С кървави дупки в гърдите, големи колкото юмрук. Бяха мъртви още преди да докоснат бетона. Сърцата им бяха разкъсани. Превърнаха се в незначителна, парцалива купчинка.

Вятърът отнесе дима. Изстрелите заглъхнаха. Свистенето на реактивните двигатели се върна. Слабо, но стабилно.

Пилотът надникна през отворената врата на боинга на десетина метра над главите им.

Ричър беше впечатлен. Дълги редове, групирани с изключителна точност. Великолепен контрол на спусъка, без никакво помръдване на дулото. На всичкото отгоре и с ръкавици. Платон го беше правил и друг път. Без никакво съмнение.

Всички мълчаха.

Палецът на Платон помръдна и полуизпразненият пълнител изтрака на бетона. После вдигна ръка и зачака. Най-близкият до него мексиканец мина зад гърба му и измъкна нов пълнител от раницата. Платон го пое с длан, вкара го на мястото му и провери дали се е хванал добре. После се обърна към Ричър.

— Ти трябва да си началник Холанд.

— Да — кимна Ричър.

— Най-накрая се срещнахме.

— Да.

— Защо вратата не е отворена? Защо оборудването не е на място?

Ричър не отговори. Какво оборудване, по дяволите? — помисли си той.

— Нали знаеш, че дъщеря ти все още е под мой контрол?

— Къде е тя? — вдигна глава Ричър.

— Замина с останалите. Живее живота, за който е мечтала.

— Добре ли е?

— Засега. Но заплахата ми е в сила.

— Колата ми се повреди — рече Ричър. — Оборудването е в багажника.

— Къде е?