Читаем Жега полностью

— И… искаш ли да те съдят до дупка? Дръж се като задник тогава. — Детективът стана. — Ще ти дам време да помислиш. — Тя претегли папката му. — Ако съдя по това, знаеш какво е да лежиш в затвора. — След това излезе, за да помисли той върху бъдещето си.

Руук беше сам на бюрото й и не бе много доволен.

— Хей, мерси, че ме заряза в живописния Лонг Айлънд.

— Не сега, Руук. — Тя пристъпи покрай него на път за бюрото си.

— Трябваше да измина целия път дотук на задната седалка на патрулна кола. Знаеш ли какво е? Хората в съседните коли ме гледаха, все едно съм арестуван. Няколко пъти махах, само за да им покажа, че нямам белезници.

— Направих го, за да си в безопасност.

— От какво?

— От мен.

— Защо?

— Да започнем с това, че не ме послуша.

— Писна ми да стоя сам. Реших, че сте приключили бързо, затова обиколих да видя какво се случва.

— И се намеси в престрелка.

— Че как иначе? Оня се опитваше да те гръмне.

— Аз съм полицай. Все някой някога ще стреля по мен. — Намери нужната й папка и шумно затвори чекмеджето. — Имаш късмет, че не гръмнаха теб.

— Имах жилетка. Между другото, как въобще ги понасяш тези неща? Много стягат, особено в тази влажност.

Очоа влезе, потупвайки горната си устна с тефтера си.

— Отникъде нищо. Проверих всички за алибита. Потвърждават се.

— И това на Кимбърли Стар? — попита Хийт.

— Там уцелих две в едно. Била в Кънектикът заедно с доктора любовник в неговата колибка край морето, така че и двамата са на чисто. — Затвори тефтера и се обърна към Руук. — Хей, човече. Роули ми повтори какво си му казал на онзи, когато ти е паднал.

Руук стрелна поглед към Ники и отвърна:

— Няма нужда да го обсъждаме.

Очоа обаче продължи с дрезгав шепот:

— Давай. Трябва да се поупражнявам. Много е яко, а?

— О, да — каза Хийт. — Руук е нашият Мръсен Джейми. — Иззвъня телефонът на бюрото й и тя вдигна. — Хийт.

— Роули съм. Тук е.

— Идвам.

Старият портиер стоеше с Ники, Руук и Роуч в кабинката за наблюдение и през стъклото се взираше в редицата мъже.

— Не бързай, Хенри — каза му Ники.

Той пристъпи към прозореца и свали очилата си, за да ги почисти.

— Трудно ми е. Както казах, беше тъмно и носеха шапки. — В съседната стая шестима мъже стояха с лице към огледалото. Сред тях беше Брайън „Док“ Даниълс и още двама от арестуваните.

— Не бързай. Само ни кажи, ако нещо ти просветне. Или ако не ти просветне.

Хенри върна очилата на носа си. Минаха няколко мига.

— Мисля, че разпознавам един.

— Мислиш или си сигурен? — Ники многократно бе наблюдавала как от желание да помогнат или да си отмъстят свестни хора правеха лоши избори. Отново предупреди Хенри. — Бъди сигурен.

— Мхм, добре.

— Кой е?

— Виждате ли онзи опърпания, с превръзката на ръката и дългата коса?

— Да?

— Онзи вдясно от него.

Зад Хенри детективите поклатиха глави. Бе посочил един от тримата полицаи в редицата.

— Благодаря ти, Хенри — каза Хийт. — Оценявам, че дойде дотук.

Обратно в стаичката си детективите и Руук седяха с гръб към бюрата си и мързеливо си подхвърляха мека гумена топка. Това правеха, когато стигнеха до задънена улица.

— Не е като онзи да има шанс да се измъкне — каза Руук. — Не може ли да го задържите най-малко за нападението срещу детектив Хийт?

Роули вдигна длан и Очоа му подхвърли топката.

— Не е в това въпросът.

— Въпросът е да го накараме да ни даде картините. — Роули му върна топката. Така го бяха усъвършенствали, че Очоа не трябваше дори да помръдне.

— Както и кой го е наел — добави Хийт.

Руук вдигна ръка и Очоа му подаде.

— И как ще накарате тип като този да говори, ако не иска?

Руук подхвърли топката на Хийт.

— Вечният въпрос. Да намерим място, където да го притиснем. — Тя стисна топката. — Мисля, че имам идея.

— Винаги работи: силата на топката — каза Роули. Очоа повтори и вдигна ръка. Ники хвърли топката, която отскочи от лицето на Руук.

— Ух — каза тя. — Никога преди не ми се е случвало.

В стаята за разпит имаше нов кандидат, Джералд Бъкли.

— Г-н Бъкли, знаете ли защо ви помолихме да дойдете?

Бъкли бе сплел здраво пръсти на масата пред себе си.

— Нямам никаква представа. — Хийт забеляза, че си е боядисал веждите в черно.

— Знаете ли, че снощи в Гилфорд е имало обир?

— Верно? — Облиза устни и изтри носа си на пияница с опакото на дланта си. — Заради токовия удар сигурно, а?

— Какво искате да кажете?

— Ами, де да знам. Знаете. Не е много коректно да го казвам иначе, затова само ще кажа, че „някои хора“ обичат да рипат на воля, когато паднат оградите. — Очевидно чувстваше неотклонния й поглед и не успя да открие безопасно място, където да спре собствения си, затова се съсредоточи да човърка някаква коричка по едно от кокалчетата си.

— Защо снощи сте отменил смяната си в Гилфорд?

Очите му бавно срещнаха нейните.

— Не разбирам въпроса.

— Прост е. Портиер сте в Гилфорд, нали?

— Да?

— Снощи сте се обадил на дежурния, Хенри, и сте му казал, че няма да го смените. Защо?

— Как така „защо“?

— Както го чувате. Защо?

— Е, казах ви вече, имаше токов удар. Знаете, че градът се превръща в лудница, когато угаснат лампите. Да не мислите, че ще излизам? Няма начин. Затова си отмених смяната. Защо го правите на такъв въпрос?