От покрива оттатък улицата някакъв идиот изкрещя „Аууу!“ и хвърли пламнало парче хартия, което се завъртя, грейнало в яркооранжево, и изтля на половината път към тротоара. Това й напомни, че ще е по-здравословно да се разкара от улицата.

На стълбите пред входа Ники пак остави кутията и се наведе да си вземе ключовете. Зад нея се чуха ускоряващи се стъпки и след това по гърба я докосна длан. Тя вихрено се извъртя и замахна високо с крак, който закачи Руук и, докато чуе неговото „Хей!“, беше твърде късно за нещо повече от това да си възстанови равновесието и да се надява, че докато пада, не си е ударил главата.

— Руук? — попита тя недоумяващо.

— Тук долу. — Ники насочи фенерчето в посоката, откъде се чуваше гласът му. Той седеше в сандъче с цветя, облегнат на дънера на едно дърво, и се държеше за челюстта.

Тя се приведе към него.

— Добре ли си? Какво по дяволите се опитваше да направиш?

— Не можех да те видя и те бутнах, без да искам.

— Но защо си тук?

— Исках да съм сигурен…

— … че няма да ме послушаш и затова си ме последвал.

— Никога не изключвам детективския режим. — Сложи едната си длан на дървото, другата — на тротоара. — Ако обичаш, обърни се с гръб. Ще се мъча да стана. Не обръщай внимание, ако стена…

Тя не се обърна, а сложи ръка под мишницата му, за да му помогне да се изправи.

— Счупих ли ти нещо? — попита тя и му блесна в лицето с фенерчето. От обувката й челюстта му бе почервеняла и охлузена. — Направи така — каза тя и освети собственото си лице, раздвижвайки челюст. Върна светлината върху него и той изпълни. — Как е?

— По-хуманно би било просто да ме довършиш. Имаш ли излишен куршум?

— Нищо ти няма. Имаш късмет, че само те пернах.

— Имаш късмет, че подписах клаузата да не завеждам дела, когато започнах да работя с вас.

Тя се усмихна в тъмното.

— Изглежда и двамата сме късметлии. — Ники реши, че сигурно е доловил усмивката в думите й, защото я доближи, докато не ги делеше съвсем малко. Постояха, без да се докосват, долавяйки взаимната си близост в мрака на душната лятна вечер. Ники се поолюля и съвсем леко се наклони към него. Едната й гърда леко се отърка в ръката му над лакътя.

След това ги обля ярка светлина.

— Детектив Хийт? — дочу се глас от патрулната кола, чиито фарове светеха върху тях.

Тя отстъпи от Руук и прислони очи.

— Да, аз съм.

— Всичко наред ли е?

— Да. Той е… — тя погледна Руук, който не се наслаждаваше особено на колебанието й как да го опише, — … с мен.

Ники знаеше сценария. Докато отместваха светлината от очите й, тя си представи срещата, случила се в кабинета на капитан Монтроуз, след като тя си замина, и последвалото нареждане. Едно бе да се ръчкат взаимно в ребрата и си играят на „Твърде голям пич съм, за да ми пука“, но участъкът бе семейство, така че ако си част от него и си заплашен, можеш да си заложиш значката, че ще те пазят. Жестът би бил толкова по-приятен, ако двамата с Джеймисън Руук не се бяха почти залепили един за друг.

— Благодаря, но — така де, — засега не е нужно. Наистина.

— Няма проблем, ще сме тук цяла нощ. Искате ли да ви придружим до горе?

— Не — отвърна Ники, малко по-напрегнато, отколкото искаше да прозвучи. Продължи по-спокойно: — Благодаря. Имам си — погледна Руук, на чието лице цъфтеше усмивка, докато тя не каза, — фенерче.

Руук понижи тон.

— Браво. Мисля да кажа на Джеймс Тейлър, че съм измислил нова песен за него, „Имаш си фенерче“41.

— О, я недей да бъдеш… познаваш Джеймс Тейлър?

— Хийт?

— Да?

— Имаш ли някакъв лед в апартамента?

Ники помисли малко, докато той потъркваше челюстта си.

— Да се качим и да разберем.

9.

Апартаментът на Ники Хийт не се намираше в сграда като Гилфорд. Не само че бе многократно по-малка, ами нямаше и портиер. Руук хвана месинговата дръжка, отвори вратата и влезе във вестибюла. Ключовете й изтракаха по стъклото на вътрешните врати, а когато Ники я отключи, махна на патрулката отпред.

— Влязохме — каза тя. — Благодаря.

Униформените оставиха прожектора включен и благодарение на разсеяната му светлина фоайето бе смътно осветено, ала не и напълно тъмно.

— Внимавай, стол. — Ники го посочи с фенерчето. — Стой до мен.

До тях ред пощенски кутии от лъскав метал уловиха светлината. Тя разфокусира малко лъча и макар и не толкова силен, вече осветяваше по-голяма площ, разкривайки дългото, тясно фоайе. Напред вляво имаше един асансьор, а вдясно бе стълбището. Разделяше ги маса, отрупана с пратки от UPS и несъбрани вестници.

— Подръж малко. — Тя му подаде кутията и прекоси помещението до асансьора.

— Освен ако не е с парен двигател, не мисля, че ще работи — каза Руук.

— Верно? — Тя светна с фенерчето към механизма, указващ на кой етаж се намира асансьорът. Стрелката сочеше към 1. Хийт почука с обратната страна на фенера по вратата на асансьора, предизвиквайки дълбоко, металическо ехо. Провикна се:

— Има ли някой вътре? — и нададе ухо към вратата. Каза на Руук: — Нищо. — След това издърпа един стол и се изправи на него.