Некрологът на Чарън. Оказа се погребан недалече от имението, в семейния парцел на гробището край Манасас. В некролога се описваха семейството и връзките им с местната общност, но особено интересен й се стори последният абзац:

— Май всички пътища водят към това братство — каза Люк.

Тя кимна.

— Предполагам, че знаеш какво правим оттук нататък?

За знаене, знаеше.

Но по-важно бе да разбере какво ставаше в този момент в Сибир.

17

Малоун никак не харесваше ситуацията. Зорин изглеждаше твърде уверен, ако се съдеше по хладната пресметливост, съчетана с презрение, изписана на лицето му.

Аз съм ви длъжник и смятам да си върна дълга.

Бяха го отвели в къщата, а голият Белченко продължи невъзмутимо банята си. Двамата му похитители го подкараха към студеното подземие и го затвориха в едно помещение без прозорци. Свалиха палтото му, взеха му пистолета и го приковаха с белезници за тази тръба. По някаква причина не се сетиха да му вземат портфейла от задния джоб и това недоглеждане му даваше надежда.

Трябваше му просто известно време да остане сам. Както и стана.

Зорин се беше качил горе. Звукът от затварящата се врата бе знак да действа. Той се изви на една страна, плъзна окованите си ръце надолу по тръбата и използва луфта във веригата на белезниците, за да се пресегне и да измъкне портфейла от задния си джоб. Вътре веднага намери шперца. Белезниците бяха с проста ключалка, която не би трябвало да го затрудни особено.

Чу се отваряне на врата, забързани стъпки надолу по стълбището и пред него се появиха онези двамата — едри, небръснати, с азиатски черти и рамене на борци. Той извади шперца от ключалката и го стисна в дланта си.

Без да губят време, двамата се нахвърлиха върху него и го заудряха с юмруци в корема. Нищо не изпука, може би нарочно внимаваха. Както бе намекнал и Зорин, те бяха дошли да се позабавляват. Малоун се бе подготвил за ударите, но въпреки това го заболя. Мъжете свалиха палтата си, запретнаха ръкави до лактите и се приготвиха да продължат. И двамата бяха усмихнати, уверени, че нищо не може да им направи.

— Момчета, много сте куражлии, докато съм с вързани ръце — опита той. — Развържете ме и да се разберем като мъже.

В отговор единият заби в стомаха му юмрук с размерите на детска глава.

Малоун си каза: „Е, какво пък?“, подпря се с гръб на тръбата и стовари с все сила десния си крак в коляното на руснака. Той изрева и се строполи на пода. Другият мъж замахна да го удари, но Малоун беше готов — хванат с две ръце за тръбата, той заби петите си в гърдите на нападателя и го отхвърли назад.

Първият се надигна от пода, като разтриваше коляното си. В очите му светеше дива омраза.

Съмнително беше дали ще успее да удържи атаката им достатъчно дълго, за да освободи ръцете си от белезниците; двамата бяха готови да го нападнат отново, този път едновременно. Малоун си каза, че след няколко удара по главата ще бъде достатъчно зашеметен, за да го довършат необезпокоявани. Защото те вече не играеха на дребно. Искаха го мъртъв.

Два оглушителни трясъка разцепиха въздуха в подземието. Мъжете се строполиха на пода като марионетки с прерязани конци. Зад тях, в подножието на стълбите, беше застанал Вадим Белченко. Старецът беше по риза с дълги ръкави и джинси, които щяха да му паднат, ако не бяха пристегнати с колан на кръста. В ръка държеше беретата на Малоун.

Белченко пристъпи към двата трупа. Лицето му беше още по-бледо и изпито, отколкото в банята; белезникавите му очи гледаха безизразно.

— Нали ти казах, че още ме бива да стрелям.

— Защо ги уби?

Белченко извади от джоба си ключ и му го подхвърли.

— За да ти помогна. Защо иначе?

Малоун хвана ключа във въздуха и освободи китките си от белезниците.

— Чух какво ти каза Зорин. Нали ти е ясно, че той е побъркан?

— Аз си мислех, че двамата сте съюзници. — Дулото на пистолета все още сочеше към него; Малоун пристъпи крачка напред и попита: — Какво, и мен ли ще убиеш?

Белченко му подаде пистолета.

— Намерих го горе. Надявам се, нямаш нищо против, че го взех.

— Напротив, много се радвам. Тъкмо се чудех как да се отърва от тия двамата.

— Тези хора са фанатици. Живеят долу в селото и Зорин е техният идол. Заедно поддържат един идеал, който никога не е съществувал.

Малоун трябваше да тръгва. Мисията му бе изпълнена. Но от нея междувременно бе произтекла друга, в която централна фигура беше един обсебен мъж.

— Към какво се стреми Зорин? Каза ми, че имал дълг, който трябвало да изплати.

— Така е. Наумил си е, че дължи нещо на Щатите.