Читаем Вуду полностью

Морант беше едър, здрав и зъл мръсник. Като дете бе първият уличен побойник. На осемнайсет години вече получаваше задачи от мафията, извършваше платени убийства, забавляваше се и получаваше пари за това. В течение на годините си спечели името на човек, който би приел всяка работа, без значение колко опасна или трудна е тя, без значение колко добре охранявана е целта — винаги достигаше набелязания човек. През последните четиринайсет месеца работеше за Винс като въоръжена охрана и събирач на дългове — през това време Винс нито веднъж не го беше виждал уплашен. Не можеше да си представи какво или кой биха могли да уплашат Морант. А да се моли за милост… е, това бе просто невъзможно; дори сега, като чуваше как бодигардът му проплаква и се моли, Винс още не можеше да го възприеме, просто бе немислимо.

Нещо остро изписка. Не беше Морант. Беше грозен, нечовешки звук. Беше остър и дълбоко проникващ изблик на гняв и омраза, чужд, като от научнофантастичен филм, зловещ вик на същество от друг свят.

До този момент Винс мислеше, че Морант го биеха и измъчваха други хора, конкуренти в бизнеса с наркотиците, дошли да видят сметката на самия Винс, за да увеличат собствените си възможности на пазара. Но сега, като слушаше странния, протяжен вой откъм кухнята, Винс се зачуди дали не е попаднал в Зоната на здрача. Усети хлад до мозъка на костите си, почувства, че му се гади, че е обезпокоително слаб и сам.

Бързо взе още две стъпала и погледна към входната врата през коридора. Пътят бе чист. Навярно можеше да прескочи последните стъпала, да изтича по коридора, да отключи и да се измъкне преди пришълците да са излезли от кухнята и да са го видели. Навярно. Но у него остана известно съмнение и заради това се поколеба няколко секунди повече.

В кухнята Морант нададе най-страшния досега писък, последна проява на пълно отчаяние и агония, която рязко бе прекъсната.

Винс знаеше какво означава внезапното замлъкване на Морант. Бодигардът бе мъртъв.

След това светлините в цялата къща угаснаха. Явно някой бе изключил главния бушон в мазето.

Винс не можеше да си позволи повече колебания и започна да се спуска по стълбата в тъмното, но дочу някакво движение откъм мрака в коридора, откъм кухнята към себе си, и отново спря. До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а беше странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна. Усети, че нещо чудовищно, нещо с бледи мъртви очи, със студени и лепкави ръце, се приближава към него. Тази невероятна представа бе изцяло нетипична за Винс Васталяно, който се отличаваше с въображението на пън, но не можеше да се отърси от обзелия го суеверен ужас.

Страхът предизвика омекване и отпускане на ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.

Нямаше да успее да се добере жив до входната врата. Обърна се и с мъка се заизкачва обратно. Веднъж се препъна в мрака, за малко не падна, но възстанови равновесие. Докато достигна голямата спалня, шумовете зад гърба му станаха по-диви, по-близки, по-силни… и по-гладни.

През прозорците на спалнята проникваха далечни отблясъци, отражения от уличните лампи, от които едва се мяркаха италианското легло с балдахин от осемнайсетия век и някои от останалите антични мебели, просветваха ръбовете на кристалните преспапиета, подредени върху бюрото между двата прозореца. Ако Винс се бе обърнал и бе погледнал зад себе си, би могъл да види поне очертанията на преследвача си. Но той не погледна. Страх го беше и от това.

До носа му достигна лош мирис. Сяра? Не съвсем, но нещо подобно.

Дълбоко в себе си, инстинктивно, той съзнаваше какво върви след него. Съзнанието му не можеше — или не искаше — да му даде име, но подсъзнателно знаеше какво е и затова бягаше от него обзет от паника, с облещени очи и неспокоен като животно, застигнато от светкавица.

Забърза към банята, която бе свързана със спалнята му. В плътния мрак се блъсна силно в полузатворената врата. От това тя се отвори напълно. Леко зашеметен от удара, той влезе несигурно в обширната баня, пресегна се към вратата, трясна я и я заключи зад себе си.

В този последен момент на уязвимост, докато затваряше вратата, бе видял кошмарните, сребристи очи да просветват в тъмнината. И то не само две очи. Бяха десетки, дори повече.

Сега нещо удари външната страна на вратата. Удари я пак. И пак. Вън бяха няколко от тях, а не само едно. Вратата се разтресе, бравата издрънча, но устоя.

Съществата в спалнята запищяха и засъскаха значително по-силно от преди. Макар че ледените им писъци бяха съвсем чуждоземни и не приличаха на нищо, което Винс бе чувал до този миг, значението им бе ясно — врещеше се от гняв и разочарование. Преследващите го същества бяха сигурни, че той им е вързан в кърпа и не приемаха по спортсменски бягството му.

Съществата. Макар и странна, това беше най-подходящата дума за тях, единствената дума — съществата.