Читаем Вуду полностью

— Шантав. Напълно луд — добави Шели, като въртеше чашата с уиски в ръце. — Според това, което Винс е разбрал, този тип трябва да е видял какво се е случило на останалите четирима и това явно му е било достатъчно, за да се побърка — да стане на маймуна.

— Как се казва?

— Винс не ми каза.

— Къде е той сега?

— Предполагам, че дон Карамаза го е прибрал някъде.

— И още ли е… откачен?

— Сигурно.

— А Карамаза прати ли трети екип?

— Не, не съм чула. Предполагам, че след това оня Лавел му е пратил бележка — „Щом искаш война, война да бъде.“ И е предупредил фамилията да не подценява силата на вуду-то.

— И този път никой не се е смял — подхвърли Джак.

— Никой — съгласи се Шели.

Замълчаха за миг.

Джак погледна сведените очи на Шели. Не бяха зачервени. Кожата наоколо не бе подпухнала. По нищо не личеше да е плакала за Винс Васталяно, любовника си.

Чуваше вятъра отвън.

Погледна към прозореца. По прозореца падаха снежинки.

— Госпожице Паркър… — поколеба се той, — мислите ли, че всичко това е станало посредством… някакви вуду-проклятия или нещо такова?

— Не. Може би. По дяволите, не знам. След случките от последните няколко дена кой би могъл да каже? Сигурна съм обаче в едно нещо — този Баба Лавел е много умен и гаден мръсник.

— Чухме малка част от тази история вчера — кимна Ребека, — от брата на една друга жертва. Без толкова много подробности обаче. Той нямаше представа къде можем да открием Лавел. А вие знаете ли?

— Държеше апартамент във Вилидж — замисли се Шели. — Но вече не е там. Откакто всичко това започна, никой не знае къде да го намери. Уличните му разпространители още работят за него, все ще са добре снабдени или поне така твърдеше Винс, но не е ясно къде е отишъл Лавел.

— Знаете ли случайно адреса на оня апартамент във Вилидж? — попита Джак.

— Не. Нали ви казах, аз не съм замесена в бизнеса с наркотиците. Не знам, честна дума. Знам само онова, което съм научила от Винс.

Джак погледна към Ребека.

— Имаш ли да я питаш още нещо?

— Не.

— Може да си вървите — освободи той Шели.

Тя накрая отпи малко от уискито си, после остави чашата, изправи се и приглади пуловера си.

— Боже, омръзнало ми е от жабари. Вече никакви италианци. С тях имам само неприятности.

Ребека се обърна рязко към нея и на Джак му се стори, че вижда припламване на гняв в очите й:

— Чувала съм, че някои от тия „-яни“ ги бива доста.

Шели изкриви лице и поклати глава:

— „-яни“? Не са за мен. Те всички са дребнички, нали?

— Ами — саркастично подхвърли Ребека — досега се отказахте от негрите, жабарите и от всички „-яни“. Вие сте много придирчиво момиче.

Джак забеляза, че присмехът изобщо не стигна до Шели. Тя се обърна замислено към Ребека — явно не беше я разбрала, — като погрешно видя у нея сродна душа:

— Така си е. Вижте, може би не трябва сама да го казвам, но аз не съм от най-обикновените момичета. Имам си добрите страни и мога да си позволя да бъда придирчива.

— Добре ще е да се пазите и от мексиканците — посъветва я Ребека.

— Така ли? — вдигна вежди Шели. — Никога не съм имала приятел мексиканец. Те лоши ли са?

— Най-лоши са шерпите — отвърна Ребека.

— Шерпи? — намръщи се Шели с палто в ръце. — Те пък кои са?

— От Непал — обясни Ребека.

— Къде е това?

— Хималаите.

Шели остана с полуоблечено палто:

— Ония планини?

— Ония планини — кимна Ребека.

— Това е от другата страна на света, нали?

— От другата страна на света.

Очите на Шели се разшириха. Тя дооблече палтото си:

— Вие много ли сте пътували?

Джак се боеше, че ако захапе още малко езика си, ще му потече кръв.

— Била съм тук-таме — отвърна Ребека.

Шели въздъхна, докато приглаждаше палтото по бедрата си:

— Аз самата почти не съм пътувала. Не съм била никъде освен в Маями и веднъж в Лас Вегас. Дори не съм виждала шерпа, камо ли да спя с него.

— Е — посъветва я Ребека, — ако ви се случите да срещнете някой, по-добре ще е бързо да му избягате. Никой не може да ви разбие сърцето така бързо и на толкова много парченца като шерпите. И, между другото, сигурно знаете, че не бива да напускате града, без да ни се обадите.

— Нямам намерение да ходя никъде — увери ги Шели.

Извади дълъг бял плетен шал от джоба на палтото си и го уви около врата си преди да излезе от стаята. От вратата се обърна отново към Ребека:

— И… хм… лейтенант Чандлър, извинявам се, че бях малко рязка с вас.

— Няма нищо.

— И благодаря за съвета.

— Ние, момичетата, трябва да си помагаме — усмихна й се Ребека.

— Точно така си е! — съгласи се Шели.

Излезе от стаята.

Чуха тракането от токчетата й по коридора.

— Каква тъпа, егоистична и расистка кучка! — възкликна Ребека.

Джак избухна в смях и отново се друсна на старинния стол:

— Говориш също като Невецки.

Като имитираше гласа на Шели Паркър, Ребека измяука:

— „Вижте, може би не трябва сама да го казвам, но аз не съм от най-обикновените момичета. Имам си добрите страни.“ Боже, Джак! Единствените добри страни у тая мръсница са двете й издутини отпред!

Джак се разсмя още повече и се облегна в стола си. Ребека се доближи към него и са захили:

— Видях как ти течаха лигите, като я гледаше.

— А не — успя да вмъкне той с изблиците от смях.