Читаем Време за умиране полностью

— Какъв въпрос? — попита той.

— Трябва да се запитаме дали не е по-добре да се разделим с част от достойнството и самоуважението си, за да постигнем по-добър резултат.

— Как?

— В момента сме изправени пред една провокация и една заплаха. Автор на провокацията е някакъв непознат, отседнал в мотела, който си пъха носа където не му е работа. Заплахата идва от нашия приятел на юг, който започва да губи търпение. Провокацията може да бъде наказана, но заплахата изобщо не би трябвало да се появява. Точна дата не биваше да има. Но тя вече е определена, следователно трябва да бъде спазена. Няма съмнение, че Сет е постъпил така с убеждението, че това е най-доброто решение за всички нас.

— Как ще се справим? — попита Джонас.

— Нека първо помислим за провокацията. Онзи тип в мотела.

— Искам много да го боли! — изфъфли Сет.

— Всички го искаме, синко. Нали опитахме? Но май не се получи.

— И какво? Нима вече се страхуваме от него?

— Мъничко, сине. Все пак изгубихме трима души. Би било глупаво да не проявим загриженост. А ние не сме глупави, нали? Поне в това никой не би могъл да ни обвини. Оттук и моят въпрос за самоуважението.

— Искаш да го оставим да си отиде?

— Не. Искам да обясним на нашия приятел на юг, че проблемът е именно този непознат. Че той е причината за закъснението. После ще обясним на нашия приятел, че непознатият вече е отстранил двама от хората му, а ако той иска ускоряване на доставката, трябва да им даде шанс да се реваншират. Това ни устройва отвсякъде, нали? Три предимства, напълно самостоятелни. Първо, Сет ще се отърве от въпросните две момчета още сега. Второ, непознатият ще бъде убит или пребит и, трето, временно ще успокоим нашия приятел, който в крайна сметка ще осъзнае, че забавянето не е по наша вина. Ще се увери, че са ни попречили странични обстоятелства, и ще го приеме, защото сигурно и на него му се е случвало. С други думи каузата става обща.

В стаята настъпи тишина.

Пръв я наруши Джаспър Дънкан.

— Предложението ми харесва — обяви той.

— И на мен — рече Джейкъб. — Иначе не бих го направил. Единственият му недостатък е лекият удар по нашето достойнство и самочувствие. Защото не ние ще се справим с човека, дръзнал да се изправи срещу нас, а нашият приятел на юг ще разбере, че на света има проблеми, с които не можем да се справим сами.

— В това няма нищо срамно — поклати глава Джонас. — Става въпрос за изключително сложен бизнес.

— Значи сте на мнение, че неговите хора са по-добри от нашите, така ли? — попита Сет.

— Разбира се, че са по-добри — отвърна Джейкъб. — Не че нашите са лоши, но неговите са наистина големи играчи. Няма място за сравнение. Да забравяме, че нашият приятел на юг трябва да си остане наш приятел. В противен случай може да се превърне в крайно опасен враг.

— Но какво ще стане, ако не успеем с доставката? — попита Джаспър. — Ако нищо не се промени? Ако днес заковем непознатия, но въпреки това не можем да осъществим доставката в рамките на една седмица? Тогава приятелят ни на юг ще разбере, че го мамим.

— Не мисля, че непознатият може да бъде закован за един ден — поклати глава Джейкъб.

— Защо?

— Защото личи, че е опитен. Всички доказателства сочат в тази посока. Вероятно ще ни трябват няколко дни, за да се справим с него. Но през това време камионът ни може да потегли. А дори и да не тръгне, винаги можем да се оправдаем, че мислим за сигурността на стоката, която не бива да напуска страната, преди да решим този проблем. Той може да приеме доводите ни, но може и да не ги приеме.

— Значи трябва да рискуваме.

— Разбира се. Едва ли имаме друг избор. Въпросът е ще поемем ли този риск или не.

— Трябва да предложим помощ и да потърсим информация — обади се Джаспър. — Трябва да си осигурим пълното сътрудничество на населението.

— Естествено — кимна Джейкъб. — Нашият приятел ще го очаква от нас. Ще дадем инструкции и ще обявим санкции.

— Ще поверим операцията на нашите хора. Ще бъдат навсякъде и ще си отварят очите и ушите. Това ще бъде приносът ни.

— Разбира се — кимна Джейкъб. — И така, да или не?

В стаята настъпи тишина.

— Аз съм „за“ — обади се най-накрая Джаспър.

— Аз също — рече Джонас.

Джейкъб Дънкан кимна и вдигна ръце.

— Значи сме мнозинство — обяви той. — Това ми носи огромно облекчение. Трябва да ви призная, че преди два часа се свързах с нашия приятел на юг. Момчетата ни вече се включиха в лова заедно с неговите.

— Искам да бъда там, когато спипат онзи тип! — изсъска Сет.

Ричър почти очакваше да види някаква барака, скована от изгнили дъски, но жената вкара пикапа в дълга, покрита с чакъл алея, която свършваше пред спретната двуетажна къща, построена в единия край на огромна ферма с площ от поне четиристотин хектара. Паркира зад къщата до стар схлупен обор и няколко бараки. Ричър долови писукането на пилета в кокошарника, а в ноздрите го удари миризмата на кочина. Останалото беше земя, въздух и простор. Селски свят в цялото си зимно великолепие.

— Дано да не прозвучи грубо, но колко ще ми платиш? — попита жената.

— Искаш да прецениш колко храна да ми предложиш ли? — усмихна се Ричър.

— Нещо такова.