Читаем Време за умиране полностью

Кърпите бяха там, където ги беше оставил след душа. Винсънт не беше оправил стаята. Беше оставил това за следващия ден, може би защото наистина нямаше смисъл да бърза. Едва ли някой щеше да се появи посред нощ с молба да бъде настанен. Това трудно можеше да се случи в пустошта на Небраска, и то посред зима.

Ричър влезе в стаята и бавно се огледа. Всичко беше така, както го беше оставил. Не светна лампите и не дръпна пердетата, преди да се мушне в леглото напълно облечен, с обувки на краката. Нямаше да му бъде за пръв път. Понякога си струваше да е готов. Затова остана обут и не си оправи леглото. Повъртя се известно време, за да се нагласи максимално удобно, после потъна в дълбок сън.

Събуди се пет часа по-късно и откри, че беше сбъркал в една от преценките си: Винсънт не съвместяваше пет длъжности, а само четири. Защото имаше камериерка. Жена, която поддържаше бунгалата. Именно нейните стъпки по чакъла отвън го бяха събудили. Зърна я през прозореца. Жената вървеше към вратата, с очевидното намерение да оправи стаята му. Ричър отметна одеялото, спусна крака на пода и примигна. Ръцете му бяха малко по-добре. Или все още бяха изтръпнали от съня. Навън утрото беше мрачно и студено, малко след разсъмване.

Хората виждат онова, което очакват да видят. Камериерката използва резервния ключ, отвори широко вратата и влезе в една стая, която очакваше да е празна. Очите й се плъзнаха по фигурата на Ричър и после по-нататък. Измина цяла секунда, преди да се върнат обратно. Жената не показа кой знае каква изненада. Нито се сепна, нито извика. Явно имаше стабилната психика на човек, свикнал на всичко. Беше шейсетгодишна, а може би и повече. Нормална и здрава бяла жена, с руса коса, леко посребрена в корените. Личеше, че в кръвта й има германски или скандинавски гени.

— Моля да ме извините, но мистър Винсънт каза, че това бунгало е свободно.

— Така трябваше — кимна Ричър. — По-добре е за него. Това, което не знаеш, не може да ти навреди.

— Вие сте човекът, който трябваше да си тръгне по нареждане на фамилията Дънкан — безпогрешно отгатна тя. Не беше въпрос, а заключение. Явно извлечено от многобройните телефонни разговори.

— Тръгвам си още днес — поясни Ричър. — Не искам да му създавам неприятности.

— Страхувам се, че вие ще си имате неприятности. Как възнамерявате да се измъкнете?

— На автостоп. Ще стигна до кръстопътя и ще поема на юг. Правил съм го и преди.

— А дали ще спре първата кола, която ще видите?

— Може би.

— Какви са шансовете ви?

— Малки.

— Първата кола няма да спре, защото почти сигурно ще бъде на някой от местните. А той веднага ще се обади на Дънкан да докладва къде точно се намирате. Вече сме инструктирани. Заповедта е дадена. Затова втората кола, която ще видите, ще бъде пълна с хора на Дънкан. Третата и четвъртата — също. Вие сте в беда, сър. Тук земята е равна, а сега е зима. Няма къде да се скриете.

Камериерката се движеше из стаята методично и организирано, без да обръща внимание на нелегалния гост, който седеше на леглото. Тя провери банята, сякаш за да прецени предстоящата работа, след което избута с бедро закръгления фотьойл, намествайки го върху вдлъбнатините на мокета, оставени от крачетата му.

— Имате ли мобилен телефон? — попита Ричър.

— Разбира се — кимна жената. — С няколко минути в картата.

— Ще ме издадете ли?

— Кого да издам? — вдигна рамене тя. — Тази стая е празна.

— Какво се намира на изток от тук? — попита Ричър.

— Нищо, което да заслужава вниманието ви. След километър и половина пътят става черен и не води доникъде.

— На запад?

— Същата работа.

— Защо имате кръстовища на пътища, които не водят доникъде?

— Заради един шантав проект отпреди петдесетина години. Според него тук трябвало да се изгради търговска зона, дълга повече от километър, с къщи на изток и запад. Няколко ферми били продадени заради земята, но всичко спряло дотам. Дори бензиностанцията фалирала. А това си е чиста целувка на смъртта, не мислиш ли?

— Мотелът обаче си стои.

— Държи се на зъби и нокти. Почти цялата печалба на мистър Винсънт идва от уискито, което продава на доктора.

— Забелязах — кимна Ричър. — Голям оборот.

— Всеки бар има нужда от повече клиенти.

— Но на вас ви плаща.

Жената кимна.

— Мистър Винсънт е добър човек. Помага както може. На практика аз съм фермерка. Тук работя през зимата, за да изкарам още нещичко. Всъщност, за да плащам на фамилията…

— За извозване на реколтата? — вдигна вежди Ричър.

— За мен тарифите са най-високите — уточни тя.

— Защо?

— Стара история. Но няма да се предам.

— За какво става въпрос?

— Не мога да говоря — отвърна жената. — Темата е табу. От нея започват всички неприятности. На практика стана така, че сбърках. Обвинението се оказа фалшиво.

Ричър стана от леглото и се насочи към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си. Зад него жената свали завивките от леглото с опитни движения. Чаршафите отидоха в единия край, а одеялата — в другия.

— Пътувате за Вирджиния — обяви тя.

— Случайно да знаете и номера на социалната ми осигуровка? — подхвърли Ричър.