Читаем Време за умиране полностью

— Южно от тук, съвсем наблизо. В три усамотени къщи.

— Видях ги — кимна Ричър. — Съпругът ви ги оглеждаше.

— Погледнахте ли ръцете му?

— Защо?

— Вероятно е кръстосал пръсти за късмет. Нали знаете — подсвиркваш си, докато минаваш покрай гробищата.

— Но защо? Какви са тези типове, по дяволите?

— Гнездо на стършели. Вие го разровихте с пръчка и сега трябва да изчезнете.

— А как трябваше да постъпя? Да ги оставя да ме пребият с онези инструменти?

— Ние правим именно това. Приемаме си наказанието с усмивка и покорно наведена глава.

— Какви ги дрънкате, за бога?

Тя замълча и поклати глава. След кратка пауза добави:

— Нищо особено, казваме си. Когато хвърлиш жабата в гореща вода, тя веднага изскача обратно. Но когато я пуснеш в студена вода и я нагрееш постепенно, тя си стои кротко, докато се свари.

— Това сте вие, така ли?

— Да, това сме ние.

— Искам повече подробности.

— Не — поклати глава жената. — От мен няма да чуете нищо лошо за фамилията Дънкан. Аз съм местно момиче, познавам ги цял живот. Те са чудесна фамилия, нищо им няма. Абсолютно нищо.

Съпругата на доктора изгледа продължително потрошеното субару и си тръгна. Ричър й предложи да я закара с пикапа на футболистите, но тя не пожела дори да го чуе. Прекоси паркинга на мотела и се стопи в мрака. Той насочи вниманието си към двамата, които лежаха на чакъла пред бунгалото. Никога не би могъл да вдигне изпаднал в безсъзнание мъж, който тежи над сто и трийсет килограма. Вероятно би се справил с тази тежест, ако е окачена на щанга. Но не и сто и трийсет килограма инертна плът с габаритите на хладилник.

Отвори вратата на пикапа и влезе в кабината. Вътре миришеше на боров ароматизатор и нагорещено масло. Включи на скорост, описа полукръг и върна назад към мястото, където лежаха двамата мъже. Слезе, мина отпред и огледа лебедката, монтирана към бронята. Беше електрическа. С моторче, свързано към барабан, на който беше навит тънък стоманен кабел с кука накрая. Имаше лост за отключване и бутон за навиване.

Ричър натисна лоста и започна да развива въжето. Три метра, пет метра, десет. Прехвърли го над кабината, а после го издърпа през каросерията към задния край. Свали капака и закачи куката на колана на мъжа, който бе по-близо. Върна се отпред, потърси бутона за навиване и го натисна.

Моторчето се включи и барабанът започна да се върти. Въжето се опъна и затрептя като тетивата на лък, издълбавайки дълбок улей в ламарината на покрива. Барабанът забави ход, но после захапа и продължи да се върти. Пикапът клекна на пружините си. Ричър мина отзад. Първият мъж се влачеше по чакъла с безжизнено отпуснати крайници. Тялото му бавно се насочваше към ръба на каросерията. После въжето зае вертикално положение и застърга по метала. Коланът на мъжа се огъна, но издържа тежестта на тялото, което бавно се вдигна във въздуха. Гърбът му се изви като дъга, ръцете и краката му увиснаха надолу. Ричър изчака още малко, после започна да го бута напред, нагласи го над каросерията и спря лебедката. Протегна ръце и успя да освободи куката. Повтори процедурата и с другия. Приличаше на ветеринар, когото са повикали да прибере две мъртви крави.

Той измина осем километра на юг, после намали и спря пред общата алея, която водеше към трите самотни къщи. Боядисани в бяло от предишни поколения, те все още излъчваха сивкаво сияние под лунните лъчи. Солидни, наредени в полукръг постройки, с малко разстояние между тях. Никакви декоративни храсти. Само подравнен, обрасъл с трева чакъл, на който бяха паркирани три автомобила. Зад тях се виждаше телена ограда с метални стълбове, отвъд която се простираше пусто и равно поле.

Светеше само един от партерните прозорци на къщата вдясно. Всичко друго тънеше в мрак. Ричър изтегли пикапа десетина метра напред, после включи на заден и го вкара в алеята. Гумите заскърцаха по чакъла, достатъчно шумно, за да привлекат вниманието. Измина около петдесет метра, което беше горе-долу половината от разстоянието до къщите. После спря, слезе от кабината и отиде да свали задния капак. Покатери се в каросерията, грабна за колана единия от пребитите бабаити и го повлече към ръба. Там се изправи, опря крак в бедрото му и силно го бутна. Тялото прелетя около един метър и с тътен се стовари на алеята.

Обратна пратка.

Повтори маневрата и с втория, който се стовари върху колегата си. После вдигна капака, скочи от каросерията и се мушна в кабината. Потегли бързо, без да гледа назад.

Четиримата Дънкан все още седяха около масата в кухнята на Джаспър. Това не беше официално заседание, но те се възползваха от обстоятелствата, за да обсъдят дългия списък с предстоящи задачи. Тревожеха се най-вече от извънредната ситуация, възникнала на канадската граница.

— Нашият приятел на юг започва да ни притиска — обяви Джейкъб.

— Няма как да контролираме нещо, което е извън контрол — поклати глава Джонас.

— Опитай се да му го обясниш.

— Ще си получи доставката.

— Кога?

— Когато е възможно.

— Но той плати в аванс.

— Както винаги.

— Много пари.

— Както обикновено.