Читаем Време за умиране полностью

На практика мнението й съвпадаше с неговото. Работата му беше да стигне до Вирджиния, а тази жена му предлагаше транспорт за най-трудната част от пътя. Бърз и безплатен превоз. Магистралата И-80 го очакваше на два часа път от тук. Там щеше да хване някой от нощните тирове, които потегляха от паркинга още в ранни зори. Може би дори щеше да закуси в някое денонощно заведение. Бекон с яйца и голяма чаша кафе.

— Какво ще й направят? — повтори той.

— Може би нищо особено.

— Как така „нищо особено“?

— Вероятно ще й дадат някакъв коагулант. Един от чичовците има доста голям запас от лекарства. А може би просто ще й забранят да взема аспирин. Така няма да кърви толкова силно следващия път. Това е всичко. Нищо особено. Няма за какво да се тревожите. Те са женени от десет години. Ако е искала да избяга, спокойно е можела да го направи. Все пак не е затворничка, нали?

— Но този път е друго — поклати глава Ричър. — Макар и неволно, тя е станала причина за счупения нос на мъжа си. Ако не успее да си го изкара на мен, той най-вероятно ще си го изкара на нея.

Съпругата на доктора не каза нищо, но в мълчанието й прозираше съгласие. В странната кръгла стая настъпи тишина. После Ричър долови скърцането на автомобилни гуми по чакъла.

Ричър погледна през прозореца. Гумите бяха четири на брой, огромни и назъбени, монтирани на пикап марка Форд. Имаше усилено окачване и прожектори на покрива. Отпред на бронята имаше лебедка. В мрака на кабината се очертаваха фигурите на двама мъже с дебели вратове и широки рамене.

Пикапът бавно се плъзна покрай редицата бунгала и спря на шест-седем метра зад субаруто. Фаровете останаха включени, двигателят — също. Вратите се отвориха и двамата мъже стъпиха на алеята.

Приличаха на Брет, но бяха доста по-едри от него. Под трийсет, над метър и деветдесет, от сто и трийсет килограма нагоре. Със сравнително тънки талии на фона на широките гърди, яките рамене и огромните бицепси. Къси подстрижки, малки очички и месести лица. Бяха от онези, които лапат по две порции една след друга, но продължават да са гладни. Червените якета на „Корнхъскърс“ изглеждаха сиви на светлината на прожекторите, монтирани над кабината на пикапа.

Съпругата на доктора се приближи до прозореца.

— Мили боже! — прошепна тя.

Ричър не каза нищо.

Горилите затръшнаха вратите и в синхрон се оттеглиха към товарната част на пикапа. Там, прикрепен към кабината, имаше голям метален сандък за инструменти. Резето се отмести, капакът се вдигна. Единият бияч извади тежък чук със заоблена глава, а другият се въоръжи с огромен френски ключ, дълъг близо метър. Оставиха капака отворен и се върнаха в светлината на фаровете. Издължените им сенки подскачаха пред тях. Крачеха леко и гъвкаво за ръста си като повечето спортисти. Спряха за миг и погледнаха вратата на бунгалото, а после й обърнаха гръб и се насочиха към субаруто.

Атакуваха колата с дива ярост и зашеметяваща бързина. Шумът беше оглушителен. Пръснаха предното стъкло на сол и повториха упражнението със задното и страничните, с фаровете и стоповете. После се заеха с каросерията. Покривът, вратите, калниците и багажника се превърнаха в смачкани ламарини. Напъхаха оръжията си в отворите на страничните стъкла и потрошиха уредите на таблото и копчетата на радиото.

Мамка му, помисли си Ричър. Отиде ми превозът.

— Това е наказанието на съпруга ми — прошепна съпругата на доктора. — Този път е доста по-сурово.

Биячите прекратиха акцията си толкова внезапно, колкото я бяха започнали. Останаха край смазаната кола с отпуснати ръце, дишайки тежко.

Хиляди парченца стъкло проблясваха на неоновата светлина. Ехото от ударите върху ламарината бавно заглъхваше в неподвижния въздух.

Ричър съблече шубата си и я хвърли на леглото.

Двамата здравеняци се насочиха към бунгалото. Ричър отвори вратата и излезе да ги посрещне. Не знаеше дали ще победи или ще загуби, но искаше да избегне битката във вътрешността на бунгалото. Собственикът на мотела Винсънт и бездруго си имаше достатъчно проблеми.

Мъжагите спряха на няколко крачки от него. Стояха един до друг, в някаква странна симетрия, с отпуснати оръжия във външните си ръце. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма стегната плът, зачервена и потна в студения въздух.

— Ще ви задам една малка гатанка, момчета — подхвърли Ричър. — Вие сте изкарали четири години в колежа, учейки се да играете футбол. Аз пък съм бил тринайсет години в армията, където ме обучаваха да убивам хора. Въпросът е дали и колко съм уплашен?

Не получи отговор.

— Но вие сте се представили зле и никой не ви е предложил професионален договор — продължи той. — За разлика от вас аз бях толкова добър, че получих пълна колекция медали и повишения. Въпросът е колко уплашени сте вие?

— Не много — отвърна младежът с френския ключ.