Читаем Unknown полностью

Дафни ме чакаше в моя кабинет и не каза нищо, задето се връщам толкова късно. Опитах се да и благодаря за безграничната доброта, но и обясних, че именно аз трябва да съобщя на Беки. Един Бог знае как съм изпълнил това задължение, без да спомена моравия плик с издайническия почерк. Но ако бях казал на Беки всичко от игла до конец, оная вечер тя щеше да отиде право на Честър Скуеър и да удуши с голи ръце старата вещица - сигурно и аз щях дай помогна.

Погребаха Даниъл сред неговите колеги. Наложи се свещеникът към колежа, който вероятно бе присъствал многократно на такива случаи, да спира три пъти молитвата, за да преглътне сълзите.

„В живот и смърт бъди със мен, о, Господи...“

Онази седмица ние с Беки ходехме всеки ден в болница „Адънбрук“, но доктор Аткинс все повтаряше, че състоянието на Кати си остава непроменено - тя и досега не бе промълвила и дума. Въпреки това дори мисълта, че момичето лежи там сам-само и се нуждае от нашата любов, ни отклоняваше от скръбта.

Когато надвечер в петък се прибрахме в Лондон, заварихме Артър Селуин да крачи нервно напред-назад в кабинета ми.

- Някой е проникнал с взлом в жилището на Кати - обясни той още преди да съм казал и дума.

- Но какво може да се открадне оттам?

- И полицаите недоумяват. А и както личи, май не липсва нищо.

Към главоблъсканицата какво ли е написала госпожа Трентам на Даниъл добавих загадката какво би могла да иска тя да вземе от Кати. Отговор не намерих и след като лично отидох да огледам тясната стаичка.

Ние с Беки продължихме да ходим през ден в Кеймбридж, после, някъде в средата на седмицата, Кати най-после проговори - в началото плахо, сетне през сълзи, като ми стискаше ръката. След това най-неочаквано млъкваше отново. Случваше се да търка под брадичката си палец и показалец.

Това озадачи дори доктор Аткинс.

Той обаче обясни, че вече е провел няколко дълги разговора с младата жена и дори е започнал да играе с нея на нещо като игрословици, за да провери паметта и. Според него Кати била заличила в съзнанието си всичко, свързано с Даниъл Тръмпър и с живота си в Австралия. Лекарят ни увери, че при такива случаи това не било необичайно, и дори назова подобно състояние с красива гръцка дума.

- Да се опитам ли да се свържа с преподавателя и в Мелбърнския университет? И да поговоря с персонала в хотел „Мелроуз“. Може би те ще хвърлят някаква светлина?

- Не - рече доктор Аткинс и оправи папийонката си на точки. - Не я притискайте и се подгответе, че тази част от паметта и няма да се възстанови много скоро.

Кимнах.

- Не забравяйте и че жена ви вероятно ще страда от същото.

След месец и три седмици ни разрешиха да приберем Кати у нас на Итън Скуеър, където Беки и беше приготвила стая. Вече бях наредил да пренесат всичките и вещи от малкото жилище над месарницата, макар и да не бях сигурен дали след проникването с взлом не липсва нещо.

Беки беше подредила всички дрехи на младата жена в гардероба и шкафовете и се беше постарала стаята да изглежда възможно най-обитавана. Преди известно време бях свалил акварела, който висеше над писалището на Даниъл, и го бях окачил над стълбището у нас, между картините на Курбе и Сисле. Но когато за пръв път тръгна нагоре по стълбището към своята стая, Кати подмина собствената си рисунка, без изобщо да я забелязва.

Отново попитах доктор Аткинс дали да не пиша до Мелбърнския университет и да се опитам да разбера нещо за миналото на Кати, той обаче и този път ме посъветва да не го правя и изтъкна, че тя сама трябва да ни съобщи нещо, и то когато се почувства готова, а не когато я притискаме.

- Но кога според вас паметта и ще се възстанови напълно?

- Доколкото съдя от опита си, това може да стане и след четиринайсет дни, и след четиринайсет години.

Помня, онази вечер се върнах в стаята на Кати, приседнах в края на леглото и хванах за ръка младата жена. Зарадвах се, когато забелязах, че лицето и си е повъзвърнало руменината. Кати се усмихна и ме попита какво ново-старо на „голямата сергия“.

- Отчитаме рекордна печалба - отвърнах аз. - Но далеч по-важно е, че всички в галерията те очакват с нетърпение.

Тя помълча-помълча и каза простичко:

- Колко ми се иска ти да ми беше баща.


През февруари 1951 година Найджъл Трентам влезе в управителния съвет на „Тръмпър“. Седна до Пол Мерик, на когото се усмихна едва доловимо. Не намирах сили да го погледна в лицето. Беше няколко години по-млад от мен, но аз суетно отсъдих, че надали някой около масата го е забелязал.

Междувременно управителният съвет гласува да се отпуснат още половин милион лири стерлинги, с които „да се запълни дупката“ - така Беки наричаше пустеещия парцел от половин акър, който от десет години зееше насред Челси Терас.

- Така най-после „Тръмпър“ ще може да събере всички магазини под един покрив - оповестих аз.

Трентам не каза нищо. Колегите ми в управителния съвет се съгласиха да отпуснем още сто хиляди лири стерлинги и с тях на мястото на стария младежки клуб в Уайтчапъл да построим нов, който да се нарича център „Дан Салмън“. Забелязах, че Трентам шушука нещо на ухото на Мерик.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Салихат
Салихат

Салихат живет в дагестанском селе, затерянном среди гор. Как и все молодые девушки, она мечтает о счастливом браке, основанном на взаимной любви и уважении. Но отец все решает за нее. Салихат против воли выдают замуж за вдовца Джамалутдина. Девушка попадает в незнакомый дом, где ее ждет новая жизнь со своими порядками и обязанностями. Ей предстоит угождать не только мужу, но и остальным домочадцам: требовательной тетке мужа, старшему пасынку и его капризной жене. Но больше всего Салихат пугает таинственное исчезновение первой жены Джамалутдина, красавицы Зехры… Новая жизнь представляется ей настоящим кошмаром, но что готовит ей будущее – еще предстоит узнать.«Это сага, написанная простым и наивным языком шестнадцатилетней девушки. Сага о том, что испокон веков объединяет всех женщин независимо от национальности, вероисповедания и возраста: о любви, семье и детях. А еще – об ожидании счастья, которое непременно придет. Нужно только верить, надеяться и ждать».Финалист национальной литературной премии «Рукопись года».

Наталья Владимировна Елецкая

Современная русская и зарубежная проза