Читаем Ubiyte Raym полностью

— Това не може да те убие за разлика от дисрефлексията - отбеляза спокойно Том, което още повече ядоса криминолога.

— Изчакайте пет минути - каза неохотно Бел и излезе.

Линкълн Райм оглеждаше апаратите. Чудеше се дали ня­кога ще бъде способен да докосне някой предмет. Само бези­менният пръст на лявата му ръка бе запазил някаква чувст­вителност и можеше да се движи.

Тери Добинс, лекарят от Нюйоркското полицейско управле­ние, който се занимаваше с Райм, му бе разказал за всички неп­риятни емоции, които съпътстват живота на паралитика, и го беше уверил, че ще преживее всичките. Бе споменал обаче, че някои не отминават веднъж завинаги, а периодично се връщат.

Райм неведнъж бе чувствал отчаяние и желание да сложи край на живота си.

Сега бе обхванат от гняв. Две млади жени бяха отвлечени, едно момче - убито. Страшно му се искаше да отиде на мес­топрестъплението, да направи оглед, да събере улики, да ги погледне под микроскопа, да натиска копчетата на компют­рите и другите апарати, да крачи напред-назад, докато мисли.

Искаше да може да работи, без да се тревожи, че скапана­та топлина може да го убие. Замисли се за чудотворните ръ­це на доктор Уивър, за операцията.

— Нещо се умълча - отбеляза подозрително Том. - Какво замисляш?

— Нищо не замислям. Би ли включил, ако обичаш, хроматографския апарат? Трябва да загрее.

Том се поколеба, после включи апарата. Нареди остана­лите неща на една маса.

Стив Фар влезе в стаята, помъкнал климатик „Кериър“. Беше много як, само зачервените му уши показваха, че това­рът му тежи.

— Откраднах го от Градоустройствения отдел. И без това не се разбираме много с чиновниците.

Бел му помогна да го монтират на прозореца и скоро в стаята започна да става по-хладно.

На прага се появи млад мъж. Всъщност тялото му изцяло изпълни касата на вратата. Беше около двайсетте, с яки ра­мене и високо чело. Бе висок около метър и деветдесет и пет и тежеше сигурно повече от сто и двайсет килограма. За мо­мент Райм си помисли, че може да е някой роднина на Гарет и е дошъл да ги заплашва.

— Аз съм Бен - каза смутено новодошлият.

Тримата мъже се обърнаха и той объркано загледа непод­вижното тяло на Райм.

— Кого търсите? - попита Бел.

— Ами... търся господин Бел.

— Аз съм шериф Бел.

Младежът изглеждаше хипнотизиран от безжизнените крака на Райм. Най-сетне отмести поглед и преглътна:

— Ами... Аз съм племенникът на Люси Кър.

— А, помощникът ми за криминологичната работа! - оба­ди се Райм. - Чудесно! Точно навреме идвате.

Младежът отново погледна инвалидната количка:

— Ама леля Люси не каза...

„Какво ли ше изтърси?“ - почуди се Райм.

— ... ъъъ... не каза нищо за криминологична работа. Аз съм само студент, в Ейвъри. Ъъ... какво искате да кажете, сър, че идвам точно навреме?

Въпросът бе предназначен за Райм, но Бен гледаше ше­рифа.

— Искам да кажа: Седнете до онази маса. След малко ще ви донесат проби, които да анализирате.

— Проби ли... Ъъ... добре. От каква риба?

— Риба ли? Риба?!

— Какъв вид? - попита тихо едрият младеж, като все още гледаше Бел. - Ще се радвам да ви помогна, но трябва да ви кажа, че нямам опит с повечето видове. В момента специ­ализирам.

— Тук не става дума за никаква риба. Говорим за улики от местопрестъпление. Вие какво си помислихте?

— Местопрестъпление ли? Ами, не знам - запъна се Бен.

— Защо не ме гледате, като говорите с мен? - смъмри го Райм.

Младежът почервеня като рак. Потръпна и неохотно се обърна към криминолога:

— Ами, просто... ъъ... нали той е шерифът.

— Да, но Линкълн ще ръководи следствието - обясни Бел. - Той е криминолог от Ню Йорк и е дошъл да ни помогне.

— Амиии, добре... - измънка Бен. Очите му зашариха по инвалидната количка, по неподвижните крака на Райм, по устройството за управление, накрая се втренчи в една точка на пода.

Райм веднага намрази младежа, който се държеше, сякаш криминологът е най-грозният изрод на някой селски панаир. Прииска му се час по-скоро да се върне в болницата и да легне под ножа на доктор Уивър.

Мразеше и Сакс - тя бе организирала целия този цирк.

— Ами, сър...

— Можеш да ме наричаш... ъъ... Линкълн.

— Аз всъщност не разбирам много от физиология и мор­фология. Специализирам морска социобиология.

— Това пък какво е?

— Ами, общо взето, се занимава с поведението на морс­ките животни.

„И таз хубава - помисли си Райм. - Не стига, че го е страх от инвалиди, ами и е превъртял на тема риба.“

— Е, няма значение - каза той. - Правилата са едни и същи. Методите са си методи. Работил ли си газова хроматография?

— Да.

Това вече беше добре.

— А с микроскоп?

Бен кимна неуверено:

— Всъщност... - Погледна за момент Бел, но после бързо се обърна към Райм: - ъъ... леля Люси ме помоли само да се отбия. Не знаех, че иска да се включа в работата... Искам да кажа, трябва да ходя на занятия...

— Бен, нуждаем се от помощта ти - каза Райм.

— Работим по случая „Гарет Ханлън“ - обясни шерифът.

Бен се замисли, после погледът му се проясни:

— А, онова момче от Блакуотър Ландинг.

Шерифът му разказа накратко за отвличанията и злопо­луката на Ед Шефър с осите.

— О, съжалявам за Ед - каза Бен. - Веднъж беше у леля Люси и...