Читаем Ubiyte Raym полностью

Свали кожените ръкавици и отново си сложи гумените. Изсипа съдържанието на плика на леглото. Вътре имаше де­сетина стари пощенски марки с картинки на насекоми, ма­кара с корда, стотина долара в банкноти и четири сребърни монети, изрезката от вестника със снимка на семейството му преди катастрофата, малък ключ на верижка, без отличи­телни знаци освен серийния номер. Тя разказа на Райм какво е намерила.

— Добре, Сакс. Отлично. Не знам какво ще открием по тези улики, но за начало е добре. Тръгвай сега за местопрес­тъплението. Блакуотър Ландинг.

Преди да излезе, Сакс отново огледа стаята. Избягалата оса се опитваше отново да влезе в буркана. Какво ли искаше да каже на посестримите си?

— Не мога повече - оплака се Лидия. - Много бързо вър­виш.

Едва си поемаше дъх. Лицето ѝ бе плувнало в пот. Дрехи­те ѝ бяха мокри.

— Млък! - тросна се той. - Не чувам нищо от теб. Не можеш ли, без да бърбориш през цялото време?

„Какво иска за слуша?“ - почуди се тя.

Той отново погледна картата и я поведе по друга пътека. Все още вървяха из гъстата борова гора, но въпреки че бяха на сянка, на Лидия ѝ се виеше свят - ясен симптом на топ­линния удар.

Той отново погледна гърдите ѝ.

Изпука с кокалчетата на пръстите си.

„Ужасна жега.“

— Моля те - проплака тя. - Не мога повече! Моля те!

— Тихо! Да не повтарям повече.

Минаха през облак мушички. Две влязоха в устата ѝ и тя плю с отвращение. Как само мразеше тази гора! Лидия Джонсън изоб­що мразеше да е сред природата. Много хора обожават гори, басейни, градини. Тя обаче бе щастлива само ако се намира в затворено пространство: обичаше работата си, разговорите с единствената си приятелка, която още не бе омъжена, романите на ужасите, ходенето на пазар, редките нощи с приятеля си.

Всичките ѝ любими занимания се правеха в затворени по­мещения.

Като погледнеше навън, се сещаше за излетите, които ор­ганизираха омъжените ѝ приятелки; представяше си семейст­ва, седнали около някой басейн, докато децата им играят с надуваеми играчки; пикници; стройни жени с тесни клинове; мислеше си за живота, за който мечтаеше, но не можеше да води.

Когато излезеше на открито, Лидия осъзнаваше колко е самотна.

Тъкмо отправяше молитва към ангела си пазител, когато Гарет я прекъсна:

— Хайде, идвай. Насам. Трябва да пийнем нещо.

Поведе я по друга пътека. Изведнъж дърветата свършиха и пред тях зейна огромна яма. Беше стара кариера. Дъното ѝ бе покрито със зеленясала вода. Лидия си спомни как като дете бе плувала тук, преди блатата да завземат земята на север от Пако и районът да стане толкова опасен.

Гарет кимна надолу:

— Хайде.

— Не. Не искам. Страх ме е.

— Хич не ми пука дали те е страх. Хайде!

Хвана я за ръцете и я поведе по стръмната пътека към скалистия бряг. Свали фланелката си, наведе се, наплиска възпалената си кожа. Зачеса се, стисна няколко пъпки, после загледа ноктите си. Беше отвратителен. Погледна Лидия:

— Искаш ли и ти да се измиеш? Ще ти стане добре. Ако искаш, можеш да се съблечеш и да поплуваш.

Мисълта да се покаже гола пред него я ужаси. Поклати глава. После седна на брега и наплиска ръцете и лицето си.

— Само не пий - предупреди я Гарет. - Имам хубава вода.

Измъкна някаква стара торба иззад един камък. Вътре имаше бутилки минерална вода и няколко пакета солени бис­квити с фъстъчено масло. Гарет изяде цял пакет и изпи една бутилка. Предложи и на Лидия, но тя поклати глава.

— По дяволите, няма да те отровя. Трябва да пийнеш нещо.

Лидия се направи, че не вижда бутилката, наведе се и от­пи голяма глътка от локвата. Водата беше солена и с мета­лен вкус. Отвратителна. Тя се задави и едва не повърна.

Гарет отново ѝ подаде бутилката:

— Нали ти казах. Тук има всякакви помии. Стига си пра­вила глупости.

Хвърли ѝ бутилката. Тя я пое непохватно със завързаните си ръце и я изпи до дъно.

Водата я ободри.

— Къде е Мери Бет? - попита тя. - Какво си ѝ направил?

— На брега на океана е. В една стара банкерска къща.

В Северна Каролина „банкер“ означава човек, който жи­вее на Аутърбанкс, бариерните острови, отделящи континента от океана. Значи там била Мери Бет. Ето защо отиваха на изток, към безлюдните блата. Гарет вероятно имаше лодка, с която да прекоси тресавищата, после да мине по Крайб­режния плавателен канал до Елизабет Сити и през пролива Албърмарл да излезе на Банкс.

— Харесва ми там - продължи той. - Чисто е. Обичаш ли океана?

Говореше непринудено, сякаш водеха съвсем нормален разговор.

За момент страхът ѝ намаля. Гарет обаче внезапно поста­ви пръст пред устните си и се намръщи - сякаш тъмната му половина отново се завръщаше. Заслуша се за момент, после поклати глава. Явно звукът, който бе чул, не му се стори опа­сен. Почеса подпухналото си лице и посочи с глава стръмна­та пътека нагоре:

— Хайде. Няма да ходим много.

— До Аутърбанкс има цял ден път.

— По дяволите, днес няма да ходим чак дотам. Ще се скри­ем и ще изчакаме негодниците, които ни преследват, да ни подминат. После ще отидем при Мери Бет. Сега ще нощува­ме само двамата.

Когато каза последните думи, погледна смутено встрани.

— Ще „нощуваме“ ли?