Читаем Ubiyte Raym полностью

— Да. Взех един добър образец - чифт панталони, целите в петна. Дълго време не са прани; сигурно има тонове следови улики по тях.

Тя прибра панталоните в найлонов плик.

— Има ли ризи?

— Само фланелки. Нищо с джобове.

Криминолозите обожават джобове. Вътре могат да се на­мерят всякакви полезни улики.

Зад гърба ѝ се чу шумолене. Тя се обърна. Звукът идваше от един буркан. Десетки кафеникави насекоми с дълги крака пълзяха по купчина сухи листа.

Амелия Сакс страдаше от клаустрофобия. Вонящата, горе­ща, мрачна стая и затворените в буркани насекоми я ужасява­ха. Побиха я тръпки, сякаш буболечките пълзяха по тялото ѝ.

Представи си Мери Бет, затворена в някакво подземие, и почувства гняв. Искаше ѝ се да вземе един от флаконите с „Райд“ и да избие всички гадини, но, разбира се, никога не би замърсила местопрестъпление. Главното правило на Райм бе: „Единственото, което трябва да остане след криминолога, е споменът, че е бил там.“ Сакс си наложи да се успокои и продължи:

— Намерих два бележника, Райм. Джим Бел и другите полицаи сигурно не са им обърнали внимание.

— Не прави никакви предположения за действията на ко­легите ни. Действай, сякаш местопрестъплението е непокът­нато.

— Добре.

Тя запрелиства бележниците:

— Не са дневници. Няма карти. Няма нищо за отвличане­то... Правил е скици на насекоми... Я чакай! Рисувал е насе­комите, които са в бурканите.

— Има ли рисунки на момичета? Порнографски, садис­тични?

— Не.

— Вземи бележниците. Какво ще кажеш за книгите?

— Сигурно са стотина. Учебници, книги за животни... Ча­кай, ето нещо друго, годишник на гимназията. Отпреди пет години.

Райм заговори с някого в стаята. После - отново по ради­останцията:

— Джим казва, че Лидия е на двайсет и шест. Трябва да е завършила училище преди осем години. Провери на „М“. Макконъл.

Сакс разлисти дневника:

— Да. Снимката на Мери Бет е изрязана. Съвпада с кла­сическия профил на изнасилвач.

— Психологическите профили не ни интересуват. В мо­мента търсим улики. Виж другите книги. Вземи онези, които чете най-често.

— И как да...

— По захабяването на страниците. Започни с онези, ко­ито са най-близко до леглото. Вземи четири-пет от любими­те му.

Сакс избра четири от книгите с най-измърсени страници: „Наръчник на ентомолога“, „Полеви определител на насеко­мите в Северна Каролина“, „Водни насекоми в Северна Аме­рика“ и „Миниатюрният свят“.

— Готово, Райм. Много е подчертавал. Означил е някои пасажи със звездички.

— Добре, вземи ги. Искам обаче да откриеш нещо по-необичайно.

— Не виждам нищо такова.

— Търси още, Сакс. Момчето е на шестнайсет. И друг път си разследвала непълнолетни престъпници. Децата живеят в свой свят. Мисли като шестнайсетгодишна. Къде щеше да си скриеш най-ценните неща?

Тя погледна под дюшека, и чекмеджетата, под парцаливите възглавници. Светна с фенерче, за да огледа между лег­лото и стената.

— Открих нещо, Райм...

— Какво?

Бе намерила купчина смачкани салфетки и тубичка вазе­лин. Разгледа една от салфетките. Бе изцапана със засъхнала сперма.

— Под леглото има десетки мръсни салфетки. Явно на­шето момче добре работи с дясната ръка.

— На шестнайсет е. Бих се учудил, ако не го правеше. Вземи една салфетка за ЦНК-тест.

Под леглото имаше и още нещо: евтин скицник с рисунки на насекоми - мравки, оси, бръмбари. На една страница бе залепена снимка на Мери Бет Макконъл. Имаше и албум със снимки, все на същото момиче. Бяха лепкави. Повечето бяха направени в двора на училището или на улицата. На две от тях момичето бе по бански на брега на някакво езеро. И на двете беше наведена и на преден план изпъкваше седали­щето ѝ. Сакс съобщи на Райм за откритието си.

— Това е момичето на неговите мечти - измърмори криминологът. - Продължавай.

Тя търси още двайсетина минути, но не откри нищо дру­го, което да им послужи. Никакви карти, дневници или бе­лежници с адреси. Тази липса на полезни улики засилваше все повече чувството ѝ, че за Лидия може да стане твърде късно.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

— Мисля, че трябва да приключваме и да тръгвам към местопрестъплението.

— Не бързай, Сакс. Не помниш ли, че ти реши да се пра­виш на добра самарянка, не аз!

В думите му звучеше раздразнение.

— Какво още искаш от мен? - изсъска тя. - Да сваля от­печатъци ли? Да търся косми ли?

— Разбира се, че не. Целта ни не е да събираме улики, които да послужат в съда. Трябва ни нещо, от което да по­лучим представа къде може да е завел момичетата. Със си­гурност няма да ги върне по къщите им. Някъде си е при­готвил затвор специално за тях. Ходил е там няколко пъти, за да го подготви. Може да е малолетен, но явно е планирал престъплението предварително. Дори да е решил да убие момичетата, сигурен съм, че им е изкопал хубави, уютни гробчета.