Читаем Тринайсет полностью

Обвинени сте в престъпление?

Обадете се на Еди Флин.

Високият мъж захапа хотдога, кимна и се отдалечи точно когато Елтън излезе от сградата на съда, помъкнал три сиви конопени чувала, пълни с поща.

Три чувала. Ето го потвърждението.

Днес беше денят.

Обикновено Елтън излизаше с два чувала или дори само с един. През шест седмици обаче се появяваше с три. Тъкмо този допълнителен чувал чакаше Кейн.

Елтън отключи задните врати на микробуса и метна вътре първия чувал.

Кейн приближи бавно.

Вторият чувал последва първия.

Когато Елтън вдигна третия чувал, Кейн се втурна към него.

— Ей, приятел, да ти се намират дребни?

— Не — отговори пощальонът и хвърли последния чувал в микробуса.

Затвори дясната задна врата, хвана лявата и я засили така, както би направил само човек, който не е собственик на колата. Най-важното беше Кейн да улучи момента. Той бързо протегна ръка, молейки за няколко долара. Вратата на микробуса блъсна ръката му и я затисна.

Кейн беше преценил момента добре. Чу как металните ръбове се врязват в плътта, как премазват ръката му. Той я сграбчи, извика, свлече се на колене и видя как Елтън се хвана за главата, облещи се и зяпна от ужас. Предвид бързината, с която затръшна тежката врата, не се съмняваше, че ръката на Кейн е счупена. При това лошо. На много места. Масивна травма.

Кейн обаче беше специален. Майка му все това повтаряше. Той отново простена силно. Смяташе, че е важно да изнесе убедително представление — най-малкото, което можеше да направи, беше да се престори на сериозно ранен.

— Боже, човече, внимавай! Не видях, че ръката ти е там… Ти… Много съжалявам… — изломоти Елтън, приклекна до него и отново се извини.

— Мисля, че е счупена — каза Кейн, макар да знаеше, че не е.

Десет години по-рано голяма част от костта му беше заменена от стоманени пластини и болтове. Малкото останала кост беше стабилно укрепена.

— Мамка му, мамка му… — повтаряше Елтън и се озърташе в недоумение какво да предприеме. — Не съм виновен — оправда се той, — но мога да повикам линейка.

— Не, няма да ме лекуват. Ще ме закарат в спешното, ще ме зарежат на носилката цяла нощ и после ще ме изпишат. Нямам застраховка. На десетина преки от тук има медицински център, където приемат бездомници. Закарай ме там — помоли Кейн.

— Не мога да те закарам — отговори Елтън.

— Моля?

— Нямам право да качвам пътници в микробуса. Ако някой те види на седалката отпред, може да си изгубя работата.

Кейн въздъхна с облекчение от старанието на Елтън да се придържа към правилата на пощенската служба. Беше се надявал на това.

— Качи ме отзад. Там никой няма да ме види — каза Кейн.

— Не знам… — измънка Елтън.

— Нищо няма да открадна, не мога да си помръдна ръката, за бога! — увери го Кейн и със стон обхвана пострадалата си ръка.

След кратко колебание Елтън каза:

— Добре, но не припарвай до чувалите с пощата. Ясно?

— Ясно — обеща Кейн.

Изпъшка, докато Елтън го повдигаше от земята, и дори нададе вик, когато си помисли, че ръцете на пощальона са твърде близо до пострадалата му ръка, но малко по-късно седеше на стоманения под в каросерията и съпровождаше с уместни стенания друсането на микробуса, който се отправи на изток. Кабината беше отделена с плътна преграда, затова Елтън не го виждаше, а вероятно не го и чуваше, но Кейн реши за всеки случай да издава такива звуци. Единствено през квадратното прозорче от матирано стъкло на покрива влизаше някаква светлина.

Веднага щом се отдалечиха от сградата на съда, Кейн извади макетен нож от якето си и сряза вървите на трите чувала със съдебна поща.

Първият чувал беше пълен провал. Само обикновени пликове. Вторият също.

Съкровището беше в третия чувал.

Пликовете тук бяха по-различни от другите, но еднакви помежду си. В долната част на всеки имаше червена лента с надпис: „Отворете писмото незабавно. Съдържа важна съдебна призовка“.

Кейн не отвори нито един от тези пликове, а ги подреди на пода. Отдели адресираните до жени и ги сложи обратно в чувала. Половин минута по-късно имаше пред себе си шейсет-седемдесет плика. Снима ги по пет наведнъж с дигитален апарат, който после пъхна някъде в дрехите си. По-късно щеше да увеличи изображенията, за да се съсредоточи върху имената и адресите.

След като изпълни задачата си, Кейн върна писмата в чувала и го пристегна с нови пластмасови върви, които си носеше. Лесно се снабди с тях — бяха същите като онези, които използваха съдът и пощата.

Тъй като разполагаше с още време, Кейн изпъна крака на пода и се зае да разглежда пликовете на дисплея на фотоапарата си. Сред тях щеше да открие идеалния човек. Сигурен беше. Усещаше го. Сърцето му запърха от вълнение. Сякаш през гърдите му потече ток.