Читаем Стая за гости полностью

Ръцете ти изтръпват. Усещаш мравучкане в краката си. Къщата можеш да понесеш. Дори и Сесилия можеш да понесеш, енергията на още един човек в стаята, нейната младост, загадките на живота ѝ. Но телевизора, хората, отговарящи на въпроси за пари, Алекс, който поздравява Холи, Джаспър и Бенджамин сякаш са стари приятели, това ти е прекалено. Прекалено много от външния свят. Прекалено доказателство, че светът е продължил да се върти и без теб.

Вътре в къщата един баща отива до дъщеря си и я прегръща през рамото. Както правеше баща ти, шепне мозъкът ти, когато те притискаше към себе си и ти напомняше, че си неговото мъниче.

— Вечерята е готова.

Сесилия му отправя умолителен поглед.

— Само първия кръг? Моля те?

Бащата въздъхва. Поглежда те. Може би решава, че разсейването няма да е най-голямата беда на света. Момичето да е вперило очи в телевизора, а не в жената на масата.

— Намали звука и ще го оставим за фон.

Сесилия надига вежди. За миг заприличва на него, същото подозрително изражение, винаги нащрек за номер, за измама. Без желание да насилва късмета си, насочва дистанционното към телевизора, докато гласът на Алекс се снишава до немощно бръмчене. Заиграва се още малко с копчетата. В дъното на екрана се появяват субтитри. Умно момиче.

Хванал в ръце кухненска кърпа, бащата поставя керамична тава в средата на масата до нарязания чеснов хляб. Сесилия се навежда, за да помирише.

— Какво е това?

Казва ѝ, че е зеленчукова лазаня, и ѝ нарежда да седне. Тя му сервира, после на себе си, после те поглежда, надигнала лъжица като въпросителна. Подаваш ѝ чинията си и си вземаш филия чеснов хляб. Сесилия те гледа няколко мига, докато баща ѝ не посочва телевизора. Категорията е „Въпроси за сърцето“. Играе се за осемстотин долара. Субтитрите се сменят бързо, докато Алекс чете от картонче.

„Състояние, при което животозастрашаващо количество течност се събере около сърцето.“

Бащата отговаря силно: „Какво е тампонада“. Не го изрича като въпрос, а просто като твърдение.

Бенджамин от Бъфало дава същия отговор. Осемстотин долара са добавени към сумата му.

— Това не е честно — казва детето. — Ти си го учил.

Знаеш, че мъжът с ключа от бараката — с ключа за стаята ти — не е лекар. Тук има някаква история, която ти убягва. Неосъществени амбиции, промяна в плановете. Преди да измислиш подходящ начин да разбереш, Бенджамин от Бъфало избира категория „Псевдоними“ за двеста долара. Алекс подава дефиниция: „Известен е още като «Тихия Бийтълс».“

В теб се пробужда нещо. Знание от миналото. Песни, които си пяла. Компактдискове, измъкнати от лавицата на баща ти в кабинета му у дома. Първите акорди на It’s All Too Much, воя на електрическа китара.

Бащата и дъщерята разменят погледи, изпълнени с неведение. И тогава чуваш гласа си.

— „Кой е Джордж Харисън?“

Бенджамин от Бъфало предполага Джон Ленън и губи. Джаспър от Парк Сити залага на Ринго. Холи от Силвър Спрингс не успява да отговори, преди времето да изтече. На лицето на Алекс се изписва съжаление. „Не е Джон, не е Ринго — изрича с помощта на субтитрите. — Правилният отговор е… «Кой е Джордж Харисън?».“

Сесилия ти се усмихва леко, сякаш ти казва „Браво“. Баща ѝ я изчаква отново да се обърне към телевизора, за да те погледне. Надигаш съвсем леко рамене. „Какво? Ти каза да се държа естествено.“ Той се обръща към телевизора, където Бенджамин отново е избрал категория „Псевдоними“, този път за четиристотин.

„Този емблематичен британец, роден в Брикстън, Лондон, освен всичко останало е известен и като «Слабия бял херцог». Това е истинското му име.“

Холи от Силвър Спрингс натиска бутона си и присвива устни. Още спомени те намират: мълния на лицето ти за един Хелоуин. Пърхането в гърдите ти, когато се влюби в мършав силует, тънки устни, хипнотични очи. Преглъщаш хапка лазаня достатъчно бързо, за да отговориш:

— „Кой е Дейвид Джоунс?“

На екрана Холи се колебае, докато времето изтече. Усмихва се извинително на Алекс, който изчаква другите двама да изпробват късмета си, а после обяснява: „Отговорът е Дейвид Джоунс… Известен още като Дейвид Боуи“.

Сесилия отново се обръща към теб.

— Откъде знаеш това?

Не можеш да измислиш причина да не ѝ кажеш истината.

— Наистина обичам музиката.

Тя се размърдва лекичко на мястото си.

— О. И аз също.

Баща ѝ е спрял да яде, вилицата му се крепи на ръба на чинията му. Очите му се местят от теб към Сесилия сякаш наблюдава тенис мач.

Още нещо, което си спомняш: колко беше въодушевена на нейната възраст, когато учителят ти позволи да направиш презентация за Шер. Когато нечии други очи се ококорваха възторжено при споменаването на Боб Дилън. Как музиката беше прекият път към чувството за принадлежност, към края на опустошителната самота, която те наляга с навършването на тринайсет.

Усмихваш ѝ се. Момичето, което е наполовина той, момичето, което не трябва да знае какво върши баща ѝ в сенките.

— Ти какво слушаш? — питаш я.