— Не се обиждай, изглеждаш свястна и си красива, но между теб и Лорънс никога няма да се получи. Вие сте от различни светове.

— Не мисля, че това е твоя работа.

— Познавам го много по-отдавна от теб.

— Той ме обича.

— Приемам. Но това не стига. Успех.

Тя се измъкна през вратата, нагло забърсвайки бутилка вино от масата, докато излизаше.

— Длъжник ми е.

Бях много разстроена. Когато Лорънс се прибра, го разпитах за Хелън и нещата, които ми беше казала.

— Не ѝ обръщай внимание. Ревнува. А що се отнася до нас двамата, събрахме се при възможно най-странните обстоятелства, но успяхме да се измъкнем оттам. Да не допускаме други да ни се месят.

Не намирах появата на татко в офиса му за чак толкова странна, но думите му ме успокоиха.

— Защо се забави толкова в железарията?

— Опитах се да отида пеш, но така се уморих, че трябваше да хвана автобуса и чаках часове наред. Непрекъснато съм уморен и гладен. Опитвам се да престана да ям. Не мога да разбера защо изведнъж започна да ми се яде както преди.

Той се отпусна на канапето, вдигна крака и включи телевизора.

Не бях му казвала, но през последните седмици Лорънс беше напълнял много. Бях сигурна, че е само фаза, че всичко ще се оправи от само себе си, когато се помири с майка си. Вече не беше толкова внимателен. Изглеждаше мрачен и депресиран.

— Може би Хелън е права и трябва да отидеш да я видиш.

— Кого?

— Знаеш кого. Майка ти.

Понякога, когато Лорънс не искаше да обсъжда нещо, погледът му ставаше празен, сякаш се затваряше.

— Не.

— Виж, вече знам, че няма да ме одобри. Хелън ми каза. Но ако страда наистина, трябва да направиш усилие, Лар. Тя ти е майка.

— Не.

— Лорънс…

— Просто не ми говори за нея!

За първи път Лорънс ми повишаваше тон. В онзи момент ми напомни за Деси, който ме принуждава да се подчиня. Не бях очаквала Лорънс да се държи така. За първи път се зачудих дали не бях направила ужасна грешка. Разбира се, после ми се извини и беше изключително мил — също като Деси. Но аз бях успяла да убедя себе си, че Лорънс е по-добър. Имах нужда да ми го докаже, но можех само безпомощно да наблюдавам как все повече се затваря в себе си.

22.

Лорънс

Майка ми. Опитах се да се върна към работата си, отново да обичам Карън, да бъда нормален, но не можех да прогоня мама от главата си. На девет години беше убила близначката си, но успяваше да изтика това назад в съзнанието си, да остави факта настрана и да се държи така, сякаш това никога не се беше случвало. Може би наистина е било злополука, но ако не е имало умисъл, защо никога не беше говорила за това? И сега, когато знаех, че има участие в смъртта на Ани, имах чувството, че съм живял с някаква версия на майка си. Познавах я по-добре от всички и все пак нямах представа коя е и на какво е способна. Тя можеше за миг да се превърне от емоционална развалина в някакъв робот — лишен от емоции, безсърдечен и отчужден. Малкълм, разбира се, винаги бе искал да види най-доброто в нея, затова беше склонен да ѝ повярва за Даяна, но той не знаеше нищо за Ани Дойл.

Припомних си всички разговори, които бях водил с нея за тялото на Ани и каква може да е била причината баща ми да я убие. Анализирах всички начини, по които ме беше манипулирала и си спомнях как беше говорила на баща ми през няколкото месеца преди смъртта му. Тя беше силната. Той се беше разпаднал. Те бяха съучастници в убийството на Ани. Съзнавах, че ако е било чиста злополука, нямаше да има нужда да го прикриват. Не можех да отгатна какво е накарало него или тях двамата да убият уязвимо младо момиче, но умът ми не преставаше да разиграва всички възможни сценарии и да си представя Карън на мястото на Ани. Това ме измъчваше. Майка ми беше същото чудовище като баща ми, може би и по-лошо, защото беше успяла да лъже и се преструва толкова дълго. Опитвах се да го проумея. Моята мила, крехка, уязвима майка беше убила един, ако не и двама души. Това обясняваше неврозите ѝ, снобизма ѝ, страха ѝ да напусне къщата. И ме ужасяваше. Защото, щом родителите ми бяха способни на убийство, възможно ли бе същото да важи и за мен?

Карън беше объркана от промяната в настроението ми. Нещата между нас бяха вървели чудесно и тя не заслужаваше да ѝ се сопвам така. Само проклетата Хелън да не се беше месила. Виждах как доверието изчезва от очите на Карън. Отчаяно се мъчех да поправя стореното и се опитвахме отново да се държим нормално, но установих, че трудно контролирам настроенията си, а след години на относителна стабилност ми беше трудно да контролирам и теглото си. Непрекъснато бях гладен. Опитвах се да се спортувам, за да може организмът ми да разгражда допълнителната храна, но се изморявах и при най-малкото усилие. Карън каза, че съм депресиран. Не споменаваше моя издуващ се корем, но улавях изненадания ѝ, стреснат поглед, когато свалях ризата си. Започнах да изпитвам пак стария срам и когато се любехме, беше по-различно, докато не започнах да избягвам секса от страх, че срамът ми ще се усили още повече.