Читаем Смъртен страх полностью

Жената на гишето в Централната администрация беше изключително любезна. Разбрала какво търсят, тя дори извади служебния журнал със снимките на служителите от всички факултети, но Керъл не успя да разпознае човека, който ги беше посрещнал преди време. Въпреки това получиха входните си значки и отново тръгнаха към сградата на научно-изследователския институт. Качиха се на петия етаж. Коридорът беше задръстен от стара апаратура, стените плачеха за боя. Във въздуха се носеше тежка миризма на химикали, близка до тази на формалдехидите.

— Ето я лабораторията — спря пред една отворена врата Керъл. На табелката вляво бяха написани имената на хората, които работят тук: Дънкан Сехлър, доктор на медицинските науки и още куп научни съкращения; Рет Шанън, носител на същите научни титли. Джейсън предположи, че тук се занимават с молекулярна генетика.

— Кое от двете имена? — попита той.

— Не знам — сви рамене Керъл и спря един младеж с бяла манта, който се появи на коридора. На въпроса дали някой от докторите е вътре, той кимна с глава:

— И двамата са тук. В помещението за животни… — Младежът посочи с палец зад гърба си и остана на място, явно, за да огледа Керъл и отзад. Джейсън с изненада установи, че се дразни от проявата на подобна безцеремонност. Вратата на помещението за животни беше остъклена. Вътре двама мъже в бели престилки бяха наведени над завързана за лабораторната маса маймунка и и вземаха кръв.

— По-високият, с посивявала коса — прошепна Керъл, а Джейсън пристъпи към стъклото. Мъжът беше с приятни черти и атлетично телосложение, горе-долу на неговата възраст. Косата му беше равномерно посребрена и му придаваше доста особен вид. За разлика от него обаче, колегата му беше почти плешив. Оскъдните косми на някогашния перчем бяха старателно пригладени върху голия му череп.

— Дали ще си спомни коя си?

— Може би. Видяхме се съвсем за малко, после аз отидох във факултета по психология. Изчакаха докторите да завършат процедурата и да излязат в коридора. Високият сивокос мъж носеше епруветката с кръв.

— Извинете, бихте ли ми отделили няколко минути? — пристъпи към него Джейсън. Мъжът погледна значката на ревера му и попита:

— Да не сте агент на някоя фармацевтична компания?

— В никакъв случай — усмихна се Джейсън. — Казвам се доктор Джейсън Хауърд, а това е госпожица Керъл Донър.

— Какво мога да направя за вас?

— Ще се видим по-късно, Дънкан — обади се плешивият и тръгна към лабораторията.

— Окей — кимна сивокосият. — Веднага ще обработя кръвната проба… — Извърна се към Джейсън и добави: — Извинете…

— Няма нищо. Исках да поговорим за един наш общ познат…

— О, така ли?

— За Алвин Хейс. Помните ли последното му посещение тук?

— Разбира се — кимна Дънкан, обърна се към Керъл и попита: — Вие не бяхте ли с него?

— Имате отлична памет — кимна Керъл.

— Бях шокиран да науча, че е починал — промърмори Дънкан. — Това е огромна загуба!

— Според Керъл той ви е посетил с надеждата да научи нещо важно — подхвърли Джейсън. — Ще ни кажете ли какво беше то?

Дънкан стана неспокоен, погледът му отскочи към младия лаборант, който се мотаеше наблизо.

— Не съм сигурен, че искам да говоря на тази тема — промърмори той.

— Жалко… Кажете поне дали ставаше въпрос за работата, или за нещо лично.

— По-добре да отидем в кабинета ми — внезапно предложи сивокосият мъж.

Джейсън с мъка сдържа вълнението, което го обзе. По всичко личеше, че най-сетне се е натъкнал на нещо важно.

Влязоха в кабинета и Дънкан старателно затвори вратата след гостите си. Столовете бяха само два, с метални крака и твърди облегалки. Домакинът ги освободи от купчините научни списания и ги покани да седнат.

— За да отговоря на въпроса ви ще кажа, че Хейс дойде да ме види по лични причини — каза той.

— Прелетяхме пет хиляди километра, за да говорим с вас — отвърна Джейсън, твърдо решен да се бори докрай.

— Ако бяхте завъртели един телефон, със сигурност щяхте да си спестите пътуването. От гласа на Дънкан изчезнаха и последните приятелски нотки.

— Може би трябва да ви обясня откъде произтичат интересите ни към случая — подхвърли Джейсън, след което сбито разказа за вероятното откритие на Хейс и напразните си опити да разбере за какво точно става въпрос.

— И сте решили, че Хейс е дошъл при мен да търси помощ за научните си изследвания? — присви очи Дънкан.

— Надявах се да е така…

От устата на домакина излетя къс, неприятен смях, очите му обходиха лицето на Джейсън.

— Надявам се, че не сте нарко-ченге… — промърмори той.

Джейсън беше толкова изненадан, че не успя да каже нищо.

— Добре, ще ви кажа какво искаше Хейс — тръсна глава сивокосият. — Търсеше откъде да си купи марихуана. Каза, че се страхувал да лети с няколко дози в джоба, но сега дрогата му трябвала… Направих му услуга и го свързах с едно хлапе в студентския град.

Джейсън беше потресен. Възбудата го напусна като въздухът от спукан балон, на нейно място се появи унинието.

— Съжалявам, че ви отнех от времето — промърмори той.

— Няма нищо.