Читаем Смъртен страх полностью

Късната есен в Бостън беше сезон, който Джейсън харесваше, въпреки че предвещаваше дълга и доста сурова зима. Облечен в доста протъркания си тренчкот марка „Бърбъри“ и с широкопола шапка в стил „Индиана Джонс“, той се чувстваше достатъчно защитен от ледената октомврийска вечер.

Докато изкачваше стръмната улица Маунт Върнън, в краката му шумоляха жълтите и отдавна мъртви листа на уличните дървета, подгонени от слаб, но доста студен ветрец. Не след дълго мина през пасажа с колоните на Щатското събрание, пресече площада пред Правителствения център и, заобикаляйки уличните музиканти и фокусници на пазарчето Фануел Хол, навлезе в Норд Енд — италианският квартал на Бостън. Тук гъмжеше от хора: мъжете стояха по ъглите на групички и оживено жестикулираха, жените си разменяха новини направо през прозорците на тесните улички. Въздухът беше напоен с миризмата на печено кафе и бадемови сладки. Подобно на истинската Италия, този квартал беше царството на ароматите.

На две пресечки след Хановър стрийт Джейсън свърна надясно и веднага видя светещата реклама над скромната дървена къщичка на Пол Ревиър. В средата на калдаръмения площад се издигаха две метални колони с тежка котвена верига между тях. Точно срещу къщата на Ревиър се намираше „Карбонара“ — един от любимите ресторанти на Джейсън. На площада имаше още два италиански ресторанта, но те не можеха да се сравняват с „Карбонара“. Изкачи стъпалата към входа, където беше посрещнат от метр д’отела. Човекът го познаваше и без колебание го поведе към любимата му маса до прозореца, през който се виждаше целият площад. Подобно на много места в Бостън, и тук се усещаше нещо нереално — сякаш нещата навън не бяха истински, а някакъв филмов декор.

Поръча си бутилка бяло вино „Тави“, замези с някакво „антипасто“ и зачака появата на Хейс. Десетина минути по-късно пред заведението спря такси и от него слезе колегата му. Но вместо да тръгне към вратата, той остана на тротоара и дълго се взира в посоката, от която беше дошъл. Джейсън мълчаливо го наблюдаваше и се питаше какво още чака.

Когато най-сетне влезе и келнерът го съпроводи до масата, Джейсън забеляза колко не на място изглежда Хейс сред елегантно обзаведеното заведение и добре облечените му клиенти. Въпреки, че вместо лекьосаната лабораторна престилка беше намъкнал някакво торбесто сако от туид с отпрано кожено парче плат на лакътя. Ходеше така, сякаш нещо го болеше и Джейсън за момент си помисли, че може да е пиян.

Без да показва с нищо, че е забелязал присъствието му, Хейс се тръшна на свободния стол и заби поглед през прозореца навън, очите му отново опипаха Норд стрийт, по която беше дошъл. Появи се някаква двойка, хваната за ръце. Той ги проследи с очи, докато се загубиха надолу по Принс стрийт. Очите му изглеждаха стъклени, а Джейсън забеляза новата червеникава мрежа от тънки капиляри, която покриваше носа му. Кожата му беше бледа и имаше онзи цвят на слонова кост, който Джейсън вече познаваше от покойния Харинг. По всичко личеше, че този човек не е добре. Пръстите му се заровиха в единия от издутите джобове на сакото и измъкнаха смачкан пакет „Кемъл“ без филтър. Запали една, ръцете му видимо трепереха.

— Следят ме! — съобщи той с трескаво блестящи очи.

Джейсън не знаеше как да реагира.

— Сигурен ли си?

— Никакво съмнение! — отсече Хейс и изпусна гъст облак дим. Късче пепел падна върху снежнобялата покривка, но той не го забеляза.

— Тъмнокос тип, облечен като манекен, най-вероятно чужденец… — В гласа му прозвуча неочаквана злоба.

— И това те тревожи, така ли? — попита Джейсън, решил да се прави на психиатър. По всичко личеше, че тоя тип насреща му ще се окаже и параноик.

— Да, за Бога! — извика Хейс. Няколко глави се извърнаха към масата им и той понижи тон: — Ти няма ли да се тревожиш, ако някой иска да те убие?

— Да ме убие ли? — озадачено промърмори Джейсън, вече убеден, че човекът насреща му е луд.

— Абсолютно. А също и сина ми…

— Не знаех, че имаш син — подхвърли Джейсън.

Всъщност той не знаеше и дали Хейс е женен. В болницата се говореше, че когато търси забавление, той обикновено ходи по дискотеки.

Хейс смачка цигарата в пепелника, изруга под нос и запали друга. Издуха дима на няколко къси и нервни серии, а Джейсън изведнъж си даде сметка, че този човек е на ръба на нервната криза и отношението към него трябва да бъде предпазливо.

— Извинявай, ако кажа нещо тъпо, но бих искал да ти помогна — започна той. — Предполагам, че точно по тази причина и ти пожела да говориш с мен. Честно казано, Алвин, не изглеждаш добре…

Хейс подпря десния си лакът на масата. Запалената цигара се озова в опасна близост с разрошената му коса. Джейсън изпита желание да отметне кичура назад или да му отнеме цигарата. Никак не му се искаше да стане свидетел на самозапалване. Но не направи нищо, тъй като се страхуваше от близкото до припадък състояние на колегата си.

— Ще желаят ли господата да поръчат? — попита един келнер, появил се като призрак край масата.

— За Бога, не виждате ли, че говорим? — изгледа го с ненавист Хейс.