— Намира се на Атъртън Стрийт.

— Може би трябва да отидем утре там. Само да надникнем.

— Разбира се. Няма значение дали е голямо или малко, аз съм тук.

Спенсър прехапа долната си устна. Точно сега тя имаше нужда от някого, нали? Някой, който наистина го беше грижа за нея. Застанал там, на пътеката, оставил слънцето зад гърба си, Чейс изглеждаше просто като някой симпатичен колежанин, който я харесва — който наистина я харесва. И ледената й външност постепенно започна да се топи.

— Наистина ли си падаш по мен, откакто си ме видял в „Пийпъл“? — попита тихо Спенсър. И когато погледна към срамежливото, искрено, влюбено лице на Чейс, момичето разбра, че не е нужно да казва нищо. Тя вече знаеше отговора.

32.

Луда любов

Когато Емили спря на алеята пред къщата си, майка й се беше навела над предната цветна леха и тореше. Тя отупа ръцете си и се усмихна на Емили, която слезе от колата.

— Беше ли забавно на бала?

Емили се престори, че почиства едно незабележимо петно на роклята си. Забавно не беше точната дума. Тя все още не можеше да осмисли случилото се. През цялото време А. е бил пред очите им. На купоните им. В спалните им — е, поне в тази на Ариа. Не можеше да прогони от съзнанието си и образа на Ноъл, затиснал с цялото си тяло Ариа в гробището. Той изглеждаше толкова… отчаян. Гневен. И след това избяга… къде? При Али? В полицията? Дали постъпиха правилно, като дадоха на Ариа шест часа да го намери?

Госпожа Фийлдс изтика ръчната количка до гаража и откъсна Емили от мислите й.

— Къде е Айрис?

— Отиде си вкъщи — промърмори Емили.

Госпожа Фийлдс свали градинарските си ръкавици.

— Беше приятно да я гледам у дома. Освен това мисля, че беше подходяща и за теб.

Емили кимна.

— Така е — рече разсеяно тя, осъзнавайки, че казва истината. В края на краищата Айрис се беше оказала добър довереник. Радваше се, че беше споделила с нея тайната на Джордан. Освен това тя беше направила връзката с Ноъл за части от секундата. Емили се чувстваше зле, че не я бе изпратила до Убежището предишната нощ, но когато се върна от гробището, Айрис вече си беше заминала. Тя нямаше и мобилен телефон — Емили не можеше да й прати есемес, за да се убеди, че е пристигнала там жива и здрава. Тя тръгна към входната врата, изпълнена с внезапно желание да разбере дали всичко е наред.

Грабна безжичния телефон в кухнята и набра номера на регистратурата в Убежището.

— Искам да проверя дали една ваша пациентка се е прибрала успешно снощи — каза тя, когато сестрата вдигна телефона. — Казва се Айрис Тейлър.

Регистраторката написа нещо в компютъра си и изхъмка.

— Да, госпожица Тейлър се е прибрала снощи.

— Добре, благодаря. — Емили притисна слушалката силно към ухото си. — Мога ли да си уредя посещение при нея следващата седмица?

След като си уреди среща с Айрис следващата сряда, Емили затвори телефона и се отпусна на кухненския стол. Радваше се, че Айрис се е прибрала точно както беше обещала. Може би този път щеше да приеме на сериозно пребиваването си в Убежището.

В главата й се появи образът на Убежището с гръцките му колони и малки тераси, след това си представи Ноъл, който спира джипа си пред сградата, за да посети Али, тайната си приятелка. Дали си беше уреждал посещения при „Кортни“ по същия начин, както Емили си уреди току-що при Айрис? Тя все още не можеше да осмисли факта, че през всичките тези години двамата с Али бяха работили заедно, наблюдавайки всяко движение на Емили и приятелките й, заговорничейки да ги съсипят.

Тя потрепери, мислейки си за всички интимни моменти, които Ноъл беше шпионирал. Колко ли внимателно беше наблюдавал Емили и Джордан на кораба? Дали ги беше видял на лодката със стъклено дъно в Пуерто Рико? Дали ги беше видял как се целуват на палубата? Тя знаеше, че А. ги беше наблюдавал, но когато А. беше някой, когото познаваха толкова отблизо, болката беше още по-силна. Ноъл се беше обадил на ФБР, за да издаде Джордан. Заради него тя трябваше да скочи от горната палуба, да рискува живота си в морето, да избяга завинаги от страната. Вярно, че сигурно Али го беше накарала, но всъщност той го беше направил. Толкова силно ги мразеше.

И толкова силно обичаше Али.

Изгубена в мислите си, Емили се изкачи по стълбите и влезе в стаята си. Тя седна на леглото и се вторачи в средата на пода, внезапно припомняйки си нещо. Стоеше в съблекалнята на „Роузууд дей“. Момичето, което мислеше за Кортни, седеше до нея и се правеше на ужасено, че Емили е била със сестра й в нощта, когато е била убита. Емили беше съжалила Кортни и й беше казала, че ако някога има нужда от нещо, Емили е насреща.