Ариа преглътна тежко. За щастие точно в този миг барманът се приближи и остави пред тях питиетата им. Поне имаше какво да държи в ръцете си.

— Ако си мислиш, че се сърдя заради онова с Олаф, вече го загърбих. Дори мога да те разбера, Ариа. Наистина.

— Въпреки това се чувствам ужасно — каза тя. — Не знам какво съм си мислела.

— Всичко е наред — каза твърдо Ноъл, докосвайки ръката й. — Но онова, което ти казах, остава. За Али имам предвид.

Ариа потрепна, чувайки името й.

— Наистина ли?

— Тя ме целуна. — Той стисна леко ръката й. — Не исках да имам нищо общо с нея. Надявам се да го разбираш — наистина. — Той си придърпа един стол. — Ти означаваш много за мен, Ариа. Дори не мога да ти обясня колко съм влюбен в теб. Ако нещо ни се случи — ако отново скъсаме — ще бъда съсипан. — Брадичката му затрепери. — Може дори да умра. Никой друг не ме е карал да се чувствам така. Трябва да ми повярваш.

Очите на Ариа се навлажниха. Гласът на Ноъл беше натежал от сълзи. Той казваше истината. Тя беше сигурна в това.

Той порови в джоба си.

— Всъщност имам нещо, което искам да ти дам. — Нещо проблесна на светлината и преди Ариа да се усети, той закопчаваше златна верижка на китката й. На закопчалката се виждаше дребната гравюра „ТИФАНИ & Ко“. — Чувствах се толкова зле, когато онази огърлица, която намерих, изчезна на кораба, затова реших да ти подаря нещо специално на бала. — Ноъл докосна гривната. — Онзи ден ме попита защо съм закъснял за час в деня, когато те обявиха за организатор на декора — ходих да избирам това. Арт дилърът на баща ми я купи в Ню Йорк и щеше да остане във Филаделфия само няколко часа. Тя е антика — обясни той.

— О, Господи — каза Ариа, повдигайки гривната към светлината. — Не трябваше да го правиш.

— Разбира се, че трябваше. — Ноъл протегна ръце и я придърпа към себе си. — Ти си всичко за мен, Ариа.

Ариа отпусна глава на рамото му. Това беше всичко, което искаше да чуе. Онзи ден Ноъл не се беше промъкнал в стаята й, за да й подхвърли картината; бил е с дилър на бижута, който й е купил този невероятен подарък. Внезапно осъзна, че всичко останало, което беше открила, също имаше своето обяснение — просто трябваше да го намери. Дори онова, което Ноъл беше казал на агент Фуджи. Дори, че е познавал Табита. Това бе просто едно недоразумение, което А. беше изкривил в нещо ужасно. Ноъл не искаше да я съсипе.

Тя го целуна силно по устните. Той й отвърна както обикновено, нежно, сладко и продължително, сякаш Ариа бе единственото момиче, което беше целувал някога. Тя затвори очи и се потопи в мига; никога не беше обичала Ноъл повече, отколкото в този момент.

После се отдръпна от него и подсмръкна.

— Хей… — Ноъл избърса сълзата от бузата й. — Защо плачеш?

Ариа потърси кърпичка, за да избърше очите си.

— Много съм щастлива. — Тя вдигна ръката си. — И това е ужасно красиво. — И в този момент, просто ей така, цялата тежест се стовари от раменете й.

— За теб винаги. — Ноъл я прегърна през кръста и снижи глас. — Какво ще кажеш наистина да останем насаме? Никакви барове, никакви хора, никакви сълзи — само аз и ти, щастливи?

Ариа бавно се усмихна.

— Звучи ми чудесно — почти прошепна тя.

Но тя знаеше, че няма да е толкова лесно. Реши, че тази вечер ще разкаже на Ноъл всичко. За А. За Истинската Али. За картината. Дори за Табита. Повече никакво криене. Тя имаше нужда от него като съюзник, а не като някой, от когото да се страхува. Всичко щеше да бъде разкрито и двамата заедно щяха да се борят с А.

Шумът в бара се увеличи. Все повече хора заемаха местата около тях. Тук беше твърде шумно — а в залата имаше прекалено много народ. Ариа пресуши чашата си и стана; внезапно се беше сетила за точното място, където можеха да поговорят за всичко, без някой да ги чуе.

— Ела — каза тя, протягайки му ръката си. Да отидем в гробището.

27.

Най-важната сричка

Майк спря старото субару на паркинга на Бил бийч. Хана му беше казала да кара бързо и те бяха пристигнали тук от Филаделфия за девет минути и четирийсет и три секунди, което сигурно беше някакъв рекорд. Хана беше почти сигурна, че Майк е карал поне със сто и шейсет километра в час по магистралата.

Той обиколи паркинга веднъж, после още веднъж. Всички места бяха заети.

— Все нещо ще се освободи — каза Хана, стиснала здраво дръжката на вратата. — Остави ме пред входа и ще се срещнем вътре.

Майк изкриви устни, сякаш идеята не му хареса особено, но преди да успее да възрази, Хана вече беше изскочила от колата.

Докато прекосяваше паркинга, телефонът й се обади няколко пъти, но тя не му обърна внимание. Точно сега не можеше да губи време. Трябваше да стигне до Греъм.

Регистраторката се усмихна на роклята, токчетата и грима й, но Хана мина покрай нея, без да каже нито дума. След като надраска набързо името си в книгата за посетители, тя зави рязко вляво и тръгна по коридора на Греъм. В препълнените стаи примигваха телевизори. Посетителите седяха спокойно на диваните. Но в накрая на коридора, където се намираше леглото на Греъм, сновяха сестри.