— Майка ви ми го даде. Първо се обадих в дома ви.

Емили почувства как започва да й се вие свят. Майка й. Госпожа Фийлдс я беше принудила да й даде номера на новия телефон и Емили не се беше сетила да я предупреди да не го казва на никого. На кого ли още го беше дала?

— Вижте, опитвам се да се свържа с вас и приятелките ви, но започвам да си мисля, че ме избягвате. — Агент Фуджи се засмя. — Сега имате ли време да поговорим?

Емили погледна към Айрис, която се беше спряла на тротоара и я гледаше.

— Ами малко съм заета.

— Няма да отнеме много време, обещавам.

— Съжалявам — избъбри Емили. — Точно сега не мога. Може би друг път. — И преди да се усети какво прави, тя прекъсна връзката.

23.

Студената, страшна истина

— О, отговорничке по декора! — пропя нечий сопранов глас в журналистическото депо. Беше петък следобед. Стаята беше пълна с ученици, които довършваха фреските на Ван Гог, платната с картини и чувалчетата със сладки. От тонколонките на компютъра се носеше песен на Тейлър Суифт, а две момичета от комитета по украсата танцуваха под звуците на „Любовна история“.

— Ю-ху! — разнесе се отново гласът. — Госпожице Монтгомъри?

Едва когато усети ръката на рамото си, Ариа осъзна, че момичето говори на нея. Това беше Райън Креншоу, възпитаничка на „Роузууд дей“, която помагаше при украсата на бала. Според традицията в „Роузууд дей“, учениците, които се бяха дипломирали предишната година, се връщаха, за да наглеждат подготовката, да напомнят на комитета за глупавите ритуали на бала, като например фотографирането на краля и кралицата на бала в гробището близо до „Четирите сезона“ и да организират голямата конга-верига. Беше голяма чест да се върнат, за да помагат с организацията, но Райън, която имаше провисналата кестенява коса и слабите ръце на петнайсетгодишен ученик, и непрекъснато се оплакваше колко е гадно в колежа, беше просто едно от онези момичета, които не искаха да си тръгват от училище.

Райън поведе Ариа, която се криеше в склада, доведена до истерия от всичките картини на Ван Гог, към масата, и посочи огромния SLR фотоапарат.

— Трябва да започнеш да правиш снимки за годишника, папарачке! Да направим няколко кадъра на фреските! Виж! Ето я и нашата кралица! Да я снимаме как изпробва короната!

В другия край на стаята Хана разговаряше със Скот Чин, един от редакторите на годишника. Райън избута Ариа към нея. Щом я зърна, лицето на Хана пребледня. Тя сграбчи Ариа за ръката и я придърпа в коридора.

— Ето те и теб. Трябва да поговорим.

— Ами снимките, момичета? — извика Райън.

— След минутка! — викна Хана през рамо, завъртайки очи.

Те излязоха на пътеката, водеща към малката градина със скулптурите, която беше дарена на училището през осемдесетте години от богати възпитаници.

Хана отиде до скулптурата на жена, чийто нос беше паднал още преди години, обърна се към Ариа и си пое дълбоко дъх.

— Нали помниш как Спенсър каза, че помощникът на Али може да е свързан с Бил Бийч — където преди известно време направиха обир на лекарства?

— Да. — Ариа несъзнателно започна да чопли палеца си.

— Ами вчера видях Ноъл в Бил Бийч.

Ариа се вцепени.

— Сигурна ли си?

Хана кимна мрачно.

— Абсолютно. Със сигурност беше той.

Ариа стисна зъби и погледна към металната скулптура на жироскоп, която се намираше на няколко крачки от тях.

— Може би има причина да отиде там.

— Като например да краде лекарства за Али? — Хана скръсти ръце. — Ако наистина мислиш, че е невинен, разбери защо е бил там.

Ариа погледна встрани.

— Всъщност в момента с него не си говорим. Казах му за Олаф.

Хана се ококори.

— Защо?

Ариа изчака да отмине шумната косачка.

— Ноъл получи есемес от А., в който пишеше, че трябва да погледне в дрешника ми. А. очевидно искаше той да научи за картината. Получи се конфузна ситуация и Ноъл беше убеден, че крия нещо, затова… ами просто му разказах за Олаф.

— Гадна работа. Съжалявам. — Хана тъжно поклати глава. — Добре ли си?

Ария я погледна остро.

— Моля ти се. Сигурно ликуваш вътрешно.

— Ариа! — Хана я гледаше с ококорени очи.

— Няма ли да е по-лесно, ако двамата с Ноъл скъсаме? Така ще можеш да продължиш необезпокоявана своя лов на вещици.

Хана силно тръсна глава.

— Никой от нас не е срещу Ноъл. Не сме срещу теб. Повярвай ми, на нито една от нас това не й харесва. Никой не е искал това да се случи.

Ариа докосна скулптурата с ръка, потискайки плача си. Тя знаеше, че Хана казва истината, но я болеше всеки път, когато някоя от тях носеше поредното късче информация, уличаващо Ноъл. Тя искаше да им изкрещи: Не сме ли приятелки? Не ви ли пука за мен? Чувстваше се по същия начин, когато майка й я беше предупредила за Гюнтер, едно момче от Исландия — той щеше да й донесе проблеми и Ариа го знаеше, и освен това знаеше, че майка й го беше казала само защото искаше да я предпази. Ала въпреки това не й беше приятно да го чуе.

Хана се облегна на другата ръка на скулптурата.

— Агент Фуджи потърси ли те отново?

Ариа заби поглед в земята.

— Не…