Ноъл повдигна вежди, сякаш искаше да покаже, че се съмнява в думите й. След това се обърна и излезе от стаята.

— Ноъл! — извика Ариа и хукна след него.

— Трябва да вървя — рече мрачно той, докато слизаше по стълбите. Грабна ключовете си от масичката до вратата, отвори я и изскочи на верандата.

— Чакай! — извика Ариа. Когато стигна до вратата, Ноъл вече се беше качил в колата си. Фаровете светнаха и той я подкара яростно, без да си прави труда да провери дали няма някой на пътя. Светлините на стоповете му бързо изчезнаха надолу по улицата.

Ариа стоеше в студената нощ и потриваше голите си ръце. Чувстваше се така, сякаш върху гърдите й се беше стоварила огромна тежест, която й пречеше да си поеме дъх. В съзнанието й изплуваха думите на Ноъл. Само това ли имаш да ми кажеш? Как трябваше да ги разбира?

В съзнанието й проблесна стар спомен, избледнял и почти забравен. В деня, когато щяха да летят към дома, таксито ги откара до летището в Рейкявик. Докато се отдалечаваха от града, те подминаха голямото имение на хълма. То беше обградено от полицейски коли. На алеята стояха ченгета, виеха сирени. Ариа се сниши на седалката, но Ноъл гледаше очаровано.

— Ха — рече той с глас, подрезгавял от твърде многото пиене предишната нощ. — Какво ли е станало там? — След това погледна многозначително към Ариа.

Но той нямаше как да знае. Нали?

Тя преглътна голямата буца в гърлото си и се прибра в къщата. Стълбите скърцаха шумно, докато се изкачваше обратно към спалнята си. Тя бутна вратата и едва не избухна в сълзи при вида на двете полупълни чинии с храна на масата. Отиде до дрешника, отвори вратата, избута суичърите настрани и впери поглед в навитото на руло платно. Само да можеше да го изгори.

С крайчеца на окото си зърна квадратния портфейл на бюрото и се вцепени. Не беше нейният, но тя го знаеше много добре. Все го и погали с пръст гравираните букви НАК — Ноъл Александър Кан. Когато се гушкаха, Ноъл винаги вадеше портфейла си от задния джоб — така беше много по-удобно. Но досега никога не го беше забравял. А Ариа никога не беше ровила из него.

Недей, каза си тя. Но ръцете й просто действаха сами.

Кожата на портфейла тихо изскърца, когато Ариа го отвори. Във вътрешните джобчета имаше две кредитни карти, шофьорската книжка на Ноъл, две двайсетачки и малко дребни. Ученическата му карта беше пъхната в едно задно отделение. Там имаше и пропуск за картинг пистата в Роузууд и касова бележка за кафе от „Уърдсмитс букс“.

Ариа погледна към тавана; внезапно се беше почувствала мазна и противна. Ноъл не криеше нищо. Просто А. разрушаваше всичко, както обикновено.

Но внезапно зад банкнотите тя забеляза някакъв избелял билет. На него е пурпурно мастило беше написано КИНО „ГОРАТА“. Билетът беше за филма „Спайдърмен“. Ариа се намръщи. Последният филм за Спайдърмен беше излязъл през последното лято, което тя бе прекарала в Исландия — преди предпоследната година в училище. Защо му беше на Ноъл да го пази?

Тя обърна билета. На гърба имаше избелял ръкописен текст, но Ариа успя да разчете думите.

Бележката беше подписана с някаква заврънкулка. В първия момент й заприлича просто на петно, но когато поднесе билета под лампата, Ариа видя, че е карикатура на момиче, което играе хокей на трева. Ръцете й стискаха здраво стика, топката летеше във въздуха. Ариа се отпусна на леглото. И преди беше виждала точно същата рисунка — на едно знаменце, което беше пъхнато в Капсулата на времето. Случайно се беше сдобила с него и оттогава го криеше в стаята си.

Знаменцето на Али.

20.

Ужилването

Същия следобед Спенсър, издокарана отново с перуката си тип „Бритни“ и слънчеви очила, крачеше напред-назад пред тухлената сграда във Филаделфия, близо до река Скуукъл. Моторните лодки тръбяха със сирените си. Край нея премина един двуетажен автобус, пълен с туристи, носещи фалшиви очила на Бен Франклин и тениски с Камбаната на свободата. Току-що беше валяло и въздухът миришеше на мокър цимент и автомобилни газове. Тя провери училищната си поща по мобилния си телефон, закачайки се на нечий некодиран безжичен интернет. Беше получила ново съобщение.

Гърлото й загорча от надигналата се жлъчка. Предишния ден беше положила огромни усилия да се не се навърта край дома си около четири следобед, когато агент Фуджи беше казала, че ще намине. Беше черпила със сладолед господин Пенитисъл, майка си и Амилия в мола „Кинг Джеймс“, за да може и те да не са вкъщи, когато мине Фуджи. Но Спенсър не можеше да я избягва вечно.