— Но… помислих си, че може… искам да кажа, това е важно! Мислех си, че ще разбереш. Нали се сещаш, като приятелка. — И веднага, щом произнесе думите, тя разбра, че говори напълно искрено. По някакъв странен начин двете бяха станали приятелки.

Айрис скръсти ръце на гърдите си, изглеждайки наранена.

— Приятелите не се лъжат, Емили.

Емили я погледна. Айрис изглеждаше наистина разстроена — и то заради някаква малка лъжа. Но пък може би за нея изобщо не беше малка. Емили внезапно се замисли колко ли приятели може да има някой като Айрис в Убежището. Едва ли са много.

Тя отвори уста; искаше й се да може да каже на Айрис истината, но в този миг реалността се стовари върху нея. Тя преглътна мисълта и погледна през предното стъкло.

— Добре — рече тихо тя. — Значи продължаваме с твоя списък.

19.

Ариа се разкрива

Същия ден след училище Ариа се изкачи по стъпалата в дома си, понесла лакирания поднос, който баща й беше донесъл от пътуването си до Китай. Върху него имаше две чинии с пържени пролетни рулца с тофу, които беше приготвила специално за себе си и Ноъл. Беше гарнирала всяка чиния с босилек, зелен лук, соев сос и дори две червени рози, които беше отмъкнала от вазата в кухнята. Приятелят на Ила, художник на име Франсис, който беше заминал на едномесечна командировка в Берлин, й ги беше изпратил, но пък той непрекъснато изпращаше рози, затова Ариа реши, че майка й просто няма да забележи.

Тя отвори с крак вратата към стаята си и откри Ноъл, проснат на леглото й, да чете списание „ESPN“.

— Вечерята е готова — пропя тя с фалшив френски акцент. — Мисля, че дори успях да направя рулцата както трябва. — Двамата се бяха научили да ги готвят на курса по готварство, който посещаваха заедно.

Ноъл погледна усмихнато димящата храна.

— Мирише много по-добре от онова, което направихме на курса. Да не си се упражнявала?

Ариа облегна една възглавничка на дървената табла.

— Може би малко… заради теб. — Тя докосна ръката му. — Напоследък не се виждаме често. А последният път беше много… странен.

Не й беше лесно да изплюе думата. „Странен“ изобщо не можеше да опише свързания с Али разпит, на който го беше подложила. Ариа дори не осъзнаваше, доколко зависеха от технологиите в общуването си.

Но може би така беше по-добре. Имаше нужда от пространство, за да прочисти съзнанието си. Макар че никога нямаше да признае пред приятелките си, в главата й се въртяха няколко мисли за Ноъл, от които не можеше да се отърве. Като например как домът на Ноъл беше пълен със семейни снимки от пикници край Кеплър Крийк — господин Кан казваше, че риболовът там е най-добър в целия щат. Ноъл беше ходил няколко пъти за риба там с братята си през зимата, пролетта и лятото. Някои от пътуванията бяха проведени, преди да се появи Истинската Али, а някои от тях след това. Той никога не канеше Ариа и тя изобщо не се сещаше за това. А може би трябваше?

Ноъл лапна едно пролетно руло и се разтопи от удоволствие.

— Дори вкусът на тофу е невероятен.

— Още една причина да ме държиш край себе си — подразни го Ариа, опитвайки се да звучи безгрижно.

— Мога да се сетя и за други причини. — Ноъл остави чинията си на таблата, сграбчи я през кръста и я придърпа върху себе си. — Единственото по-вкусно нещо от тази вечеря си ти.

Ариа се сгуши в прегръдките му. Ноъл я погали по косата и я целуна по устните. Тя затвори очи и се опита да се отпусне. Един предател не би я докосвал така. Дори най-добрият актьор в света нямаше да може да я гали с такава любов.

Пиук.

Ариа скочи в леглото. Погледна към телефона си. Той не мигаше… но екранът на Ноъловия, който лежеше на бюрото на Ариа до портфейла му, присвяткваше. Той седна и погледна екрана.

— Ха. Това не е ли международен номер? — попита той, като й го показа.

Ариа се опита да проследи дългата поредица от цифри, но преди да успее да го направи, Ноъл отвори есемеса. При нормални обстоятелства Ариа щеше да погледне встрани, но сега зърна името си в съобщението. Докато четеше думите, тя усети как настръхва.

Ноъл изсумтя.

— Проклети спамери. Толкова са задобрели, че пече дори ни знаят имената. — Той натисна бутона за изтриване. — Погледни в дрешника на Ариа — каза той с подигравателен тон, след което изимитира смеха на граф Дракула. — Какво има там?

— Нищо — изписка тя. Опита се да си поеме дъх, но вместо това хлъцна.

Ноъл се отдръпна и я погледна.

— Сигурна ли си? — подразни я той.

Ноъл продължаваше да се смее, което накара Ариа да се почувства още по-зле.

— Да! — но гласът й прозвуча високо и пискливо.

След миг Ноъл стана от леглото и тръгна към дрешника. На лицето му беше изписано същото изражение, както когато се канеше да я погъделичка.

— Да не би да е Торбалан?

— Не го отваряй. Вътре е страшна каша.

Ноъл сви рамене.

— Обзалагам се, че моят е още по-зле.