— Като че ли много хора ми казват едно и също нещо — Табита очевидно се е появила онази нощ, поговорила е с доста хора. Всички си я спомнят, но никой не може да я свърже с никого. — Тя остави тетрадката си на масата и срещна погледите им. — Освен това чух, че сте се намирали на онзи круизен кораб, който се взриви.

— Точно така — изграчи Спенсър.

— И чух, че сте били до къщата на Гейл Ригс, когато е била убита. — Тя седеше и ги гледаше, без да мига.

Хана кимна леко с глава. Емили се изкашля.

— Винаги се намираме на погрешното място в погрешното време — каза Спенсър.

— Като че ли сте изкарали две доста трудни години, момичета. — На лицето на Фуджи се появи тъжна усмивка. — Маниаците по теориите на конспирациите сигурно са във възторг от вас. Може да кажат, че сте прокълнати.

Момичетата се засмяха, макар смехът им да бе безжизнен и пресилен. Когато Фуджи ги изгледа многозначително, всичките настръхнаха. Ами ако А. вече й беше разказал всичко? Ами ако тя просто си играеше с тях и ги чакаше да се подхлъзнат?

Но тогава жената притисна длан към тетрадката си и се изправи.

— Благодаря ви за отделеното време, момичета. Ако се сетите още нещо, обадете ми се.

Спенсър бързо скочи.

— Ще ви изпратя.

Фуджи се сбогува с нея на прага, прекоси пътечката и се качи в колата си. Когато даде на заден ход и излезе от алеята, Спенсър се обърна към приятелките си, които продължаваха да седят стреснати на дивана.

Хана първа наруши мълчанието.

— Мислех, че направо ще ни арестува.

— Знам. — Ариа се облегна назад върху възглавничките. — Бях убедена, че знае повече, отколкото разкрива.

Пиук.

Това беше телефонът на Спенсър. Гърбовете на всички момичета се изпънаха като струни. Скоро пропя и телефонът на Емили. После изжужа този на Хана. Телефонът на Ариа издаде леко подсвирване. Екраните им проблеснаха и на тях се появи съобщението за нов есемес.

Спенсър си пое дълбоко дъх и го отвори.

Спенсър затвори очи. Тихичко изписка и хвърли телефона си към другия край на стаята; той се разби в малката масичка. Батерията излетя настрани и се плъзна по пода. Момичето изгледа останалите.

— Утре?

— Утре — изръмжа Ариа. Емили и Хана също кимнаха утвърдително.

Това беше единствената им надежда. Веднъж завинаги щяха да разрешат загадката.

6.

Конферентна стая

В четвъртък, след като би последният звънец, Хана забърза към паркинга. Голямата кожена чанта се удряше в хълбока й. Когато чу някой да вика името й, тя се обърна. На тротоара стоеше Чейси Бледсоу и се усмихваше нетърпеливо, като всеки сантиметър от някога обсипаната й с белези кожа сега сияеше зловещо.

— Снимаме клипове за кампанията — пропя Чейси. — Няма ли да дойдеш?

Хана погледна към паркинга, след което отново се обърна към Чейси.

— Ами, не мога.

Чейси изглеждаше разочарована.

— Искаш ли да им кажа да определят друг ден?

Хана прехапа устната си. Повече от всичко на света искаше да направи клип, който да е милион пъти по-добър от всичко, което можеше да сътвори Чейси. Но след това се сети за есемеса от А., в който я предупреждаваше за кампанията. Болеше я да вижда всичките разлепени по стените плакати с надпис „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ЧЕЙСИ“, когато самата тя не можеше да закачи дори един „ДА ИЗБЕРЕМ ХАНА ЗА МАЙСКА КРАЛИЦА“. Ами ако Чейси спечели с голяма преднина? Хана ще бъде унизена.

— Не се притеснявай. Имам среща, която не мога да пропусна — отвърна тя. — Малко е трудно за обясняване. Но ти желая успех.

— Ама… — започна Чейси, но Хана просто й махна с ръка, обърна се и се затича нагоре по хълма към колата си. Преди да се качи, тя нахлупи една черна плетена шапка на главата си и се уви в черния шлифер, който беше скътала в багажника на приуса. Време беше да мине в режим „тайна мисия“.

Тя се качи в колата, изстреля се от паркинга — добре де, толкова бързо, колкото можеше да се изстрелва един приус — и пое по магистралата. Хвърли в жабката новия предплатен телефон, който беше купила в „Рейдио шак“, и погледна към джипиеса на колата. Следващият завой беше след няколко мили, но какъв беше този черен джип, който я следваше? Тя погледна с присвити очи в огледалото за обратно виждане, опитвайки се да различи лицето на шофьора. Стъклата бяха затъмнени. Сърцето й заби ускорено. Черните джипове в Роузууд бяха страшно много — всеки можеше да е зад волана.

Тя сви в следващата отбивка. Изчисляване на новия курс, обяви джипиесът. Джипът я последва. Хана намали на един знак стоп, след което зави наляво. Джипът направи същото.

— О, господи — прошепна Хана. А. ли беше това?