Читаем Сити полностью

— Винаги сме една стъпка пред останалите на пазара. Забелязваме възможностите преди всеки друг. Когато преди десет години ме взе на работа, Андрю Къртън просто искаше да изгради една печеливша малка странична дейност. Сигурен съм, че не е и сънувал колко ще се разраснем. През осемдесетте, когато останалата част от света бе отписала Латинска Америка, ние убеждавахме хората да инвестират отново. Най-вече латиноамериканците, които бяха инвестирали пари в офшорни фирми. Сключихме съюз с „Шалме“, една частна швейцарска банка. Те имаха множество клиенти, готови да вложат отново пари в района.

Той направи кратка пауза и дръпна от цигарата си. Очите му ме пронизаха — проверяваше дали следвам мисълта му. Следвах я.

— И тогава големите търговски банки, които бяха раздали кредити в размер на милиарди долари на региона през седемдесетте, започнаха да разпродават заемите си с голяма отстъпка. Ние им помогнахме, като застанахме по средата. В началото на деветдесетте много от тези заеми бяха преобразувани в облигации, брейдиоблигации. Ние ги търгувахме, подавахме ги от търговските банки на новите инвеститори. И през последните няколко години хората вече желаят да инвестират свежи пари в Латинска Америка. Така че ние организираме емисии от облигации за всеки, от бразилските стъклопроизводители до република Аржентина.

— Но нямате ли конкуренция?

Рикардо се изхили.

— Разбира се, че имаме. Всички са замесени в тази игра. Но ние бяхме първите в нея, ние разполагаме с всички контакти, ние имаме най-добрите специалисти. Ако другите фирми желаят да водят емисия от облигации за някой латиноамерикански длъжник, те знаят, че трябва да ни поканят като фирма, с която да управляват съвместно емисията. Такива са правилата.

— А ако ги нарушат?

— Тогава емисията пропада. Нищо не може да се получи без нашата подкрепа.

— Чудна позиция — казах.

— Но винаги трябва да сме нащрек. Точно затова искам да съм сигурен, че винаги разполагаме с най-добрите хора на пазара. Без тях ние сме нищо.

Хвърлих поглед през прозореца към борсовия салон, гъмжащ от бюра и оборудване и изпълнен с мъжки и женски гласове; служителите набираха телефони, гледаха в екраните, сновяха нагоре-надолу. Приглушеният ромон на всички тези действия се просмукваше през стъклените стени. Какво ли правеха тези хора, с кого разговаряха и за какво? Върху десетките компютърни екрани пробягваха хиляди числа. Какво означаваха всички те?

Отвъд тази мистериозна активност се простираше ясно синьо небе и под него — лондонските докове.

Рикардо проследи погледа ми.

— Те са млади. Умни. Работят с пълна сила. Всички са с различно образование и стаж, от аржентинската аристокрация до възпитаниците на Ромфорд. Не сме много, но сме елитът. Няма място за приходящи. Всеки от нас прави огромен принос.

Кимнах. Рикардо замълча в очакване на следващия ми въпрос. Страшно ми се прииска да го запитам: „В такъв случай какъв дявол диря тук?“. Вместо това благоразумно се насочих към нещо доста по-интелигентно.

— А какво ще кажете за развиващите се извън Латинска Америка?

— Добър въпрос. В Азия няма какво толкова да правим. Там гъмжи от банки, а пазарът на дългове е доста скучен. Виж, Източна Европа е доста по-интересна, макар че вече и там нещата се стабилизират. Знаете ли, че Словения вече е с индекс едно А? Това е почти толкова добре, колкото и Италия.

Поклатих глава.

— Но ето Русия. Това е голямата награда. В много отношения тя е подобна на южноамериканските държави, а потенциалът на печалба е точно толкова голям. Ако не и по-голям.

— Затова ли съм ви нужен тук?

— Точно това беше идеята. Имам нужда от човек, който да говори руски, да разбира от икономика и да е умен. Човек, когото бих могъл да обуча на начина, по който работим тук. Човек, който да е гладен и да е лоялен към групата. Скоро имахме проблеми с екипа ни за Източна Европа. Не знам дали Джейми ви е разказвал?

— Разбрах, че са ви напуснали. Отишли са в „Блумфийлд Уайс“.

— Точно така — каза Рикардо. Гласът му беше спокоен, но венчалната халка се въртеше на пръста му, без да спре дори и за секунда. — Допуснах грешка с тях. Гледах на тях като на наемници и те ме напуснаха заради нов господар, който им плати повече. А аз им вярвах. Оставих ги сами да си изграждат бизнеса. В бъдеще вече ще работя само със собствени кадри. С хора, на чиято лоялност мога да разчитам. — Той кимна към салона. — Като тези. Ние сме един екип, работим заедно, правим парите си заедно. Много пари. Виждате ли онзи мъж, с ориенталската физиономия?

Проследих погледа му и видях за кого става дума — един нисък мъж с квадратно телосложение говореше по телефона си и се смееше.

— Да. Срещал съм го. Казва се Педро, нали?

— Точно така. Педро Хатори. Той е от японско-бразилски произход. Моят главен търговец. Миналата година общата сума на възнаграждението му беше осемцифрена.

Замислих се за момент, докато броях нулите наум. Осемцифрена! Господи! Повече от десет милиона английски лири. Или долари, или каквото и да е. Повече пари от всякаква заплата, която би могъл да получава човек — поне според въображението ми.